Диана Георгиева

Много дълго време баба и дядо са нямали деца.Опити са правили, но уви всичките напразно. Една януарска вечер баба и дядо вечеряли. Тогава на вратата се почукало. Баба доста се почудила дали да отваря толкова късно вечерта, но все пак отишла. За нейно голямо учудване вън нямало никой. На вратата била оставена една плетена кошница с капак.Баба ми взела кошницата и я занесла в кухнята. Отворила я и чудо!!! Вътре имало бебе. Баба неможела да повярва, че това се случва точно на нея.Бебето спяло.Било облечено със скъпи дрешки /за тогавашното време-1944г./. Пеленките били скъпи и отгоре имало бележка, на която пишело името на бебето. В тази зимна януарска нощ, моята баба станала майка. Дали историята е вярна не зная, но в нея има вълшебство също, като в приказка. Не е ли чудно? Сега да поговорим за мен. Аз се казвам Диана и съм осиновена.Бях щастливо дете до деня, в който моя съученичка и приятелка ми каза, че съм осиновена.Тогава бях на 13 години.Никога няма да забравя как се почувствах през този ден. Живота ми се преобърна на сто и осемдесет градуса. Първото нещо, което направих- побягнах към вкъщи, за да попитам баба дали това е истина или не. За мое голямо съжаление се оказа, че това е точно така. На тази възраст аз го изживях много тежко. Всичките ми мечти бяха разпилени само от две думи, които ме преследваха. Исках да крещя, да говоря, да разпитвам, исках някой да ми обърне внимание, някой да докосне душата ми. Уви всичко си остана за моя сметка. Естествено попитах родителите си за това, но те просто решиха, че е по-добре да не обръщат внимание на случилото се, тоест, всичко ще мине и замине от само себе си. Толкова много неща ме интересуваха! Исках да знам: -Аз коя съм? -Кои са истинските ми родители? -Каква е била майка ми? -Съответно баща ми? -Защо са ме оставили? -От къде са ме осиновили? …и още куп въпроси, които всяко осиновено дете си е задавало, дали на ум или на глас. За съжаление всички оставаха без отговор. Единствено моята баба ми разказа каквото знаеше по въпроса, но на мен не ми беше достатъчно. Поведението ми се промени. Започнах да не слушам никого. Дразнех се от най-малките неща.Виждах разлика в отношението към мен и моята сестра. Намалих си успеха в училище. Започнах да пуша. Не се прибирах в къщи. Просто не ми се прибираше. Извинявах се, че ходя да търся истинската си майка. Чувствах се измамена от собствените си родители. Никой не ме разбираше. Аз бях ничия. На всичко отгоре родителите ми решиха да се развеждат. Майка ми се разболя от рак. А аз останах да живея при баба ми. Вече бях на 15 години. Повече не попитах за биологичната си майка- нямаше смисъл. Осъзнавах, че родителите ми си имат достатъчно проблеми, за да се занимават с мен. Човекът с когото можех да споделям, беше баба ми. Само тя ме разбираше и подкрепяше. Останах при баща си. Сестра ми- с майка и баба. Много мъчно ми беше за баба. Само тя имаше значение за мен. Виждах я все по-рядко. Майка ми и сестра ми всякаш ме забравиха. Когато ходех в тях имах чувството, че съм гостенка. Майка ми просто не се постара да ме разбере. Избра по-лесния начин и ни раздели. Станах на 17 години. Тогава разбрах, че трябва сама да се справям с живота. Така и направих. Не исках да преча на никого. Бях силно уверена в себе си, че ще успея във всичко. Направих много грешки, но те ме направиха много по-силна. С годините човек осъзнава много неща. Сега съм на 32 години и виждам нещата по съвсем друг начин, човек помъдрява. Майка съм на едно прекрасно дете, което аз и моят съпруг осиновихме. Вече е почти на 5 годинки. Това дете е смисъла на нашия живот. Мислих дълго как да му кажа, че е осиновено, но реших, че ще му кажа само истината. Не искам да допусна същата грешка, като моите родители. Затова още от първата годинка на нашето дете всяка година/докато порасне/ не рожденият му ден, цялото семейство го водим в Дом майка и дете. Смятам, че за тези години е разбрало достатъчно неща за себе си. Вярвам, че така ще бъде и за напред. Човек трябва сам да избере своя път, стига в него да няма лъжа. Мисля, че е по-добре да знаеш истината за себе си и сам да решиш какво ще избереш. Към осиновените деца трябва да има подход, много желание, много търпение и най вече цялата любов на родителите. Детето трябва да се чувства обичано, /това трябва да му се показва/, желано, изслушвано и насърчавано. Мисля, че родители и деца трябва да са приятели, да разговарят на всякакви теми. Децата винаги ще искат да говорят, да споделят – нека де е с нас, родителите. А ние ще ги изслушваме, напътстваме, ще им показваме грешките и ще се учим заедно с тях. Никога не трябва да отхвърляме децата си. Това е признак на страх. Всичко зависи от нас- родителите, какви ще бъдат нашите деца. Винаги трябва да бъдем до тях за добро или зло. Това е живота. Искам да кажа: Благодаря на моите родители, че са ме направили човек, гордея се, че съм осиновена. Благодаря на съдбата, че ме направи силна жена и най-вече БЛАГОДАРЯ ная моята свекърва, че ме направи МАЙКА – БЛАГОСЛАВЯМ Я ЗА ТОВА. Благодаря на съпруга си, че ни прие. Искам да се обърна към всички хора, които имат желание да осиновят деца. Нужно е повече от желание, нужна е любов. Направете го- осиновете дете- децата се дар от Бога. Това не са случайни деца- те са избрани. Това са нашите деца. Гордея се, че осинових дете. Бих го направила отново.”