Маугли в големия град: една история за осиновяването

Малцина се осмеляват да осиновят дете над 5 годишна възраст и тази майка е една от тях. Това е лична история, разказана по начина, по който авторът й е избрал. Благодарим ти, че сподели с нас, Виолета!

Преди по-малко от година осинових едно прекрасно момиченце на 7 годинки и половина. Осинових го сама, като самотна и сама майка.

За някои тези 7 години са много, но за други – твърде малко, защото са минали през ада, когато е трябвало да имат детство и да бъдат малки щастливи и обичани човечета.

Разбира се по-голямата част от годишната ми отпуска беше използвана, за да подавам документи, да ходя на обучение, което е абсурдно и неадекватно спрямо средата и ситуацията, НО е задължително, за да бъда одобрена и вписана в заветния регистър на кандидат осиновителите, за да мога да се срещна и съответно да мина през всички  процедури и подробности, предшестващи мига, в който едно прекрасно малко момиченце ще има своя майка, свой дом, свои дрешки и играчки, свои книжки и въобще свой истински живот, без институции, без подхвърляне от едно в друго приемно семейство.

Дойде мига в който можех да прегърна своето дете, но за съжаление нямах повече платен отпуск, (за неплатен не можех и да помисля, защото няма на кой да разчитам да ме издържа). Държавата вече е платила „майчинство“ на биологичната майка, която е изоставила детето да се бори само, следователно същата тази държава не дължи нищо, дори стотинка, на тази майка, която иска да обича детето и да направи от него пълноценен гражданин, а не престъпник.

Първи дни у дома

И така … едно дете подхвърляно като ненужна вещ с години, изведнъж попадна в големия град, в един прекрасен четвъртък в късния следобед, след дълго пътуване (каквото не е имало преди), отиде с бъдещата си майка на гости на леля, да приготвим вечеря и евентуално да намерим един кат дрехи, защото на следващия ден трябваше да е на работа с майка си, на която не й се полагаше повече платен отпуск за адаптация На и С детето.

Маугли в големия град

Но до тук ужасът за това дете не приключи … то беше като Маугли в големия град … След смяната на града, смяната на хората, откриването на един различен свят, в който вече не е отблъсквана, срещата с прекалено много хора, за прекалено кратко време (нещо което всички психолози не препоръчват, но аз нямах избор) … дойде и следващата подробност … месец по-късно трябваше да започне училище и да е в 1-ви клас, а аз не можех да я запиша на училище, защото от Районния съд, в който се гледа делото категорично отказа да ми даде Решението за осиновяване и ми обясниха, че това е нормално да ми дадат само някаква служебна бележка (та аз каква съм в тази ситуация …някаква си осиновителка, която застава срещу държавата и иска тя да поеме отглеждането на едно дете и да облекчи държавата… нима съм страна по делото и имам някакви права?).

По служебен път прословутото решение пътува до съответната служба почти месец и буквално 10 дни преди началото на учебната година успях да се сдобия с Акт за раждане, за да мога да запиша детето на училище.

Училището

Поне тук имахме късмет детето да попадне при много добри учители, които уж разбират ситуацията. Но дойде момент в който почти всеки ден сутрин имах среща с учителите, защото детето постоянно се сърдело, постоянно искало внимание, ако нещо не станело на нейното удряла или щипела всеки, който й пипне нещо (което за нея е заплаха, след толкова години в които не е имала нищо свое, но…това го разбира само мама). Видях се принудена да се консултирам със специалисти и в края на краищата детето най-много си допадна с училищния психолог (младо момче, с много приятелско отношение към децата, който когато беше с тях ставаше дете). Е това добре, но … когато баткото задаваше по-лични въпроси или въпроси свързани с миналото й преди мен, детето отговаряше „О… не ми задавай глупави въпроси. Не ме занимавай с глупости“ и с това му затваряше вратата.

Да, но както учителите не знаеха какво да правят и как да се справят с тази ситуация, никой не си даваше сметка, че аз като майка също не знаех какво да направя и как да се справя със ситуацията. Детето вкъщи беше неконтролируемо и хиперактивно и хиперговорещо и най-вече отговарящо, защото при приемните родители се беше научило да се отбранява и да се защитава с думи, и то с думи, които не разбира, на които не знае значението, но е чувало преди аз да му стана майка.

Как можех да знам? Та ние нямахме време да се адаптираме една с друга, нямахме време да се опознаем и да осъзнаем, че вече не сме сами.

Само аз знам колко успокоителни ми трябваха и колко силна воля за да успея да загърбя себе си и независимо от поведението на детето да го прегръщам и целувам дори когато е направила нещо лошо, да й говоря и да обяснявам какво се е случило, коя думичка какво означава, кой жест какво изразява.

Няма ден или нощ в която да не си давам сметка колко никаква помощ (финансова, морална, професионална или под някаква друга форма) не съм получила от държавата, а живота не чака и детето расте.

Давам си сметка, че това от което има най-силна нужда не са пари или предмети, а вниманието и присъствието ми за повече от 2 часа в денонощието.

Питам аз тази държава и МТСП: има ли стойност за вас детския живот? Аз не искам отпуск за да си почивам, а за да работя денонощно с това дете за да залича болката, която е изживяло заради безхаберието на родителите си и на държавата.

Докато подготвях документи, ходех на срещи и обучения, всички социални работници и представители на Закрила на детето, обясняваха, как никой не искал да осиновява по-големите деца, че били трудни за адаптиране, имали вече изградени навици и какво ли още не.

Защо тогава всички институции в Българя спъват осиновяването на по-големи деца и тяхната адаптация? Това не е ли дискриминация?