Oсем неща, които родителите, осиновилидете никога не трябва да правят

Аз съм майка на две невероятни деца, родени в Китай. Ние осиновихме Софи – сега на 17 – когато беше на пет. Саймън беше на четири, когато го осиновихме, а сега е на 14. Въз основа на моя опит, предлагам следните осем неща, които осиновителите никога не трябва да правят:
1. Да разкажете на всички за предисторията на вашето дете.
Обстоятелствата, довели до осиновяването на вашето дете са част от неговата или нейната история. Това не е вашата история, за да я разказвате и не става въпрос за градски клюки, които да разказвате на всеки, който поиска. Докато живеем в култура, която насърчава споделянето, а наистина не е ничия работа това, че майката на дъщеря ви е неомъжена 16-годишна в Уисконсин или че майката на детето от китайски произход го е оставила в ресторанта на хотела, посещаван от американски туристи, „знаейки“, че искат бебе и то ще бъде намерено и отгледано в Америка.
Аз съм себе си, чувствам се виновна за това, че споделям повече. Едно от нещата, които споделям са историите на децата ми. Направих го с благородни намерения: Прекарах години, разхождайки децата си навън, надявайки се да се насърча повече по-възрастни към осиновявания на деца със специални нужди. Не бях права да ги използвам по този начин, без значение колко искрена е моята мисия. В днешно време, когато хората се запознаят с децата ми и видят колко страхотни са те и станат малко по-любопитни, аз ги прекъсвам. С удоволствие ги хваля и насърчавам за техните победи. Но техните истории? Тези, които им принадлежат и вярвам, че са техни трябва да бъдат решенията с кого да ги споделят.

2. Откажете се от това, че сте егоист или че претендирате да сте безкористна.
Мразя, когато хората казват „Бог да ви благослови“, виждайки нашето семейство. Това, което тези хора наистина казват, е колко щедра душа трябва да съм, за да спася две бедни малки сирачета. Цялата тази линия на мислене е обидна – да не говорим, че е и напълно погрешна.
На първо място, осинових децата си, защото исках семейство и международното осиновяване беше единственият път пред мен, за да се случи то. Това не е акт на себеотрицание, което да доведе до това да стана майка; Уверявам ви, че действах изцяло в свой интерес. И второ, аз не съм спасила никого. В действителност, много от приемните майки ще ви кажат, че ние сме спасените, а не нашите деца.

3. Децата не са имали родители, преди да бъдат осиновени.
Моите деца са били родени от други хора. Естествено е, да искате да знаете за тях, кои са те, откъде са те, защо са ги изоставили. Това е една тъмна дупка в сърцето на всяко осиновено дете, която трябва да бъде запълнена със слънце. Не ревнувам и не се ядосвам, когато дъщеря ми пали свещ на рождения си ден на тортата си за неизвестната си биологична майка. Не се побърквам, когато й пише бележка и я прибира в тайната си кутия. Казвам честно и на двете си деца това, което зная за раждането им и техните семейства – информация, която за съжаление не е много. Аз не спекулирам и нищо не крия от тях, за да се почувстват по-добре. Децата ми са тези, които трябва да решат дали да се присъединят към легионите на други китайски семейства, които търсят биологичните си семейства, аз ще бъда на тяхна страна и ще подкрепя техните усилия.
Напълно наясно съм, че печелейки моето семейство, две жени по целия свят са претърпели големи загуби. Не мога да си представя болката им. Не знам какво бих им казала. Но не бих пренебрегнала факта, че те съществуват.

4. Очаквайте признателност или благодарност, защото сте ги приела.
Както, ако бяхте биологично дете, можете да очаквате едно осиновено дете да оценява всичко, което правите за него. Но не, не може и не трябва да се очаква благодарност затова, че сте ги приели. Те са били безгласни страни по сделка, в която те са стоките, подлежащи на размяна. Те никога не са имали думата за това, което се случва с тях, или това по какъв начин бъдещето им ще изглежда.
Знам, че моите деца мислят за това какъв щеше да бъде животът им, ако не ги бяхме осиновили. Аз също мисля за това. В най-широкия смисъл на думата, знам, че щяха да са добре, защото все пак и двете са оцелели. Осиновяването за тях беше компромис. За да получите възможност за семейство, то това означава да се скъса с културата и родния език от раждането и да се загуби достъп до всичко познато – храна, приятели – буквално за една нощ. Благодарността може да бъде нож с две остриета.

5. Да сте била „означава“ да бъдеш майка.
Много от осиновителите търсят връзки с детето, което са приели. Разбирам необходимостта. Това, което не разбирам е закоравялото незачитане на биологичните родители на детето. Ако сте били „означава“ да бъдете негова майка. Дали това е просто някакъв луд Божи план, за да някоя бедна жена в Гватемала или Корея или Канзас остане нещастна, а вие да можете да бъдете щастлива?
Аз вярвам, че има начини да предадем обичта си на нашите деца. Мога да кажа, че те са светлините на живота ми, че за мен е чест да бъда тяхна майка, че ги обичам повече, отколкото искам да си поема следващия си дъх. Това, което ни събра е бюрокрацията в Китай, заседанието на бюрото и съвпадението на файловете с досиетата „сираци и родители”. Нищо магическо няма в това.

6. Отнасяйте се с тъпаците твърде грубо.
Аз съм избухлив и като писател имам арсенал от думи и хапливо остроумие на мое разположение. Винаги е много съблазнително да се отговори грубо на смотаняци, които ви задават твърде лични въпроси за вашите деца. Но преди да ви кажа, че не трябва да правите това, позволете ми да се извиня на жената в супермаркета, която през 2004 г. виждайки дъщеря ми от китайски произход, да седи в кошницата, си помисли, че е уместно да ме попита дали баща й е от Азия. Моят отговор беше: „Аз наистина не знам, никога не съм виждал лицето му (намигване, намигване).“ Да, тя избяга.
Съжалявам, че го направих. Съжалявам, че го направих само по една причина: Дъщеря ми бе свидетел. Докато намеците на думите ми са били неясни за Софи, тонът ми не беше. Животът е твърде кратък, за да отделяте време да отговаряте на смотаняци.
Хората, които осиновяват деца, които не приличат на тях винаги ще получават въпроси. Някои от тях ще са: „Колко струва то?“ „Защо не приехте дете от американски произход?“, „Дали тя говори азиатски?“
На никого не дължите обяснение. Опитах се да науча децата ми, това, което научих и аз, а именно че техните истории са точно това – техни истории. Те могат да предложат толкова много или малко информация, колкото поискат и нямат задължение да отговорят на никого, дори ако това е възрастен човек или техен учител. Да, учителите са сред най-лошите нашественици на личния живот.
Децата ми и аз отговаряме на въпроси с въпроси. „Защо искаш да знаеш?“ – така обикновено завършва разговора. Или просто обясняваме, че не ги интересува, за да споделяме с тях. „Намирам въпроса ви за личен.“
Но аз имам едно изключение от правилото „не се дръж грубо с глупаци“. „Защо не приехте дете от американски произход? Много от американските деца също се нуждаят от жилища, нали знаете?“. Това е въпрос, по принцип, зададен от невежите. Американските деца се осиновяват още след раждането си. По-възрастните американски деца понякога са достъпни за осиновяване чрез системата за приемна грижа – процес, който много осиновяващи семейства приемат с неудовлетвореност. Много по-вероятно е питащият изобщо да не е заинтересован от информацията за осиновяване, а по-скоро просто да размахва патриотичен флаг в лицето ти.

7. Мислете за вашето дете като за осиновено дете.
То е вашето дете. Период. Всяко дете, без значение как то пристига в семейството ви е вашето дете. Някои от осиновените деца биха могли да имат проблеми, които са пряко свързани с факта, че са били осиновени, но повечето от тях едва ли. Хиперактивни малки деца, непокорните тийнейджъри, деца, които се борят, за да се научат да четат – не всеки проблем е проблем, дължащ се на осиновяването.

8. Мислете, че при осиновяването има политика и на връщане.
Отглеждането на деца – биологични или осиновени – е най-трудната работа, която някога ще имам. Когато се роди детето, всеки предполага, че ще го обича и ще се справя с проблемите, независимо от здравето и развитието, което има. Това е като нещата, които се учат в предучилищна възраст, когато децата прехвърлят различните цветни пастели.
По същия начин трябва да мисли и семейство, което осиновява. И все пак има нещо, което е твърде рисковано. А именно, когато едно семейство, получава дете, с което не може да се справи и се обръща към други канали, най-често онлайн, чрез които да предаде детето си на друго семейство. Това е повторно настаняване.
Голяма част от вината трябва да бъде поставена върху липсата на подкрепа на тези семейства, които получават, когато се върнат вкъщи с дете, те са очевидно неподготвени да се справят. Аз също обвинявам агенциите за осиновяване, за липсата на предварителен контрол в семействата, преди самите деца да бъдат осиновени.
Но вината е само едно нещо. Това, което ме ужасява повече, е идеята, че онлайн бюлетини са били използвани от родителите да рекламирате нежеланите вече техни деца и да се осигури конфиденциалност на трансферите, които прескачат правителствения контрол. Какви са щетите за едно дете, когато то преминава през всичко това?
Осиновяването е само средството, чрез което едно дете влиза в семейството си. Не зная нито един онлайн търг за нежелани биологични деца, камо ли за осиновени?
Много части от процеса по осиновяване не си приличат по нищо с раждането на дете. Но едно нещо, което е винаги едно и също: Нашите деца са наши деца завинаги.

Превод: В. Петрова