Осиновеното дете обърна живота ни за ден, интервю 168 часа,18.09.2016

Осиновеното дете обърна живота ни за ден, интервю 168 часа,18.09.2016

Коментарите са изключени за Осиновеното дете обърна живота ни за ден, интервю 168 часа,18.09.2016

Тодорка и Радослав Георгиеви днес са родители на прекрасен петгодишен син и категорично твърдят, че още от първия ден са разбрали, че той е тяхното дете. Осиновителите обаче подчертават, че много неща тепърва трябва да се променят и в системата, и в обществото, за да могат хората като тях да се почувстват родители като всички останали.

Дора: С Ради станахме семейство през пролетта на 2006 г., но измина доста време и преминахме през много трудни моменти, преди едно малко човече да влезе завинаги в дома и в сърцата ни. Винаги сме искали да имаме деца, но не бързахме, защото желаехме да създадем сигурна среда преди да предприемем важната стъпка. Така и не постигнахме изначално поставените си критерии, защото в този живот не можеш да стопираш един процес, за да дочакаш друг да го настигне. Винаги има нещо, което се движи по собствена траектория и не e според очакванията ти. Когато вече бяхме напълно готови за по-голямо семейство обаче, се сблъскахме с трудности. Занизаха се месеци, година, две на изследвания, лутане между лекари и диагнози, неуспехи, отчаяние. Имахме и моменти на надежда, но за съжаление краткотрайна – до следващия неуспех.

Ради: Когато нещата не се получиха, както искахме, дойде моментът, в който осъзнахме, че сме готови на стъпката да осиновим дете. Всъщност аз като че ли по-бързо бях готов, по-скоро на Дора й трябваше повече време да узрее за идеята. За нас няма разлика дали детето е биологично или осиновено, то е наше. Притесненията ни, всъщност, в началото бяха по-скоро свързани с това колко време ще ни отнеме процедурата. Носят се митове колко е трудно и бавно, как всичко става с връзки. Ние реално си подготвихме документите точно за две седмици.

Дора: Много лесно стана наистина. Нямахме никакви спънки. Самата процедура премина леко и от подаването на документите до предложението за нашия син минаха осем месеца и половина – по-малко от една бременност.

Ради: Когато жената е бременна, поне имаш някакъв ориентировъчен срок, подготвяш детска стая, купуваш количка, дрешки. А когато чакаш да осиновиш, не знаеш в кой момент точно ще ти се обадят. И буквално за един ден животът ти се преобръща.

Дора: Никога няма да го забравим. Беше 14 септември, Кръстовден. Рано сутринта ми звъннаха от непознат номер и аз сякаш знаех какво ще ми кажат. Много мил женски глас ми съобщи, че сме избрани за родители и че още същия ден можем да отидем да видим детето.

Ради: Естествено че веднага отидохме. Той беше едно уникално, прекрасно момченце с огромна коса. Ангелче.

Дора: Никога няма да забравя пухкавия облак къдрици и чаровната усмивка, с която ни посрещна. Много родители казват, че са изпитали любов от пръв поглед. Не знам дали беше това, но истината е, че той излъчваше невероятна топлина. Взехме решение, че това е нашето дете веднага и без колебание

Ради: Още същия ден задвижихме процедурата. Докато чакахме да си го приберем вкъщи, често го посещавахме в дома. И интересното е, че в началото той проявяваше по-голям интерес към мен. Като ме видеше, веднага идваше с мен да играе.

Дора: От което аз много страдах. Няма да забравим никога и първия ден, когато го взехме вкъщи. Имаше малко тържество в дома, за да ни изпратят и се прибрахме едва към осем часа. Първата нощ всъщност, не спахме – останахме на запалена лампа и го следяхме дали диша.

Ради: Доста време в началото той имаше нужда или да вижда, че има някого до него, или да го държим за ръка, за да заспи.

Дора: През този период много плачеше нощно време. Сепваше се на сън. Имаше нужда да бъде гушкан.

Ради: Истината е, че осиновените деца носят травма и е необходимо родителите да се отнасят с изключително разбиране към тях. Може би цяла половин година след като вече живеехме заедно, погледът на нашия син сякаш беше празен. Играеше, усмихваше се, но очите му бяха черни дупки – без реални емоции.

Дора: Наистина трябваше да минат поне шест месеца, за да се отпусне.

Ради: Важно е и отношението на околните. Аз обичам да казвам, че бабите и дядовците трябва да минат курс на обучение. Защото, колкото и да вярват, че имат опит с многото деца, които са отгледали, осиновените са специални и дори най-обикновеният израз като „оставете го при нас“ може да го травмира. Защото трябва много да се внимава с думи като „оставям“ и „изоставям“ в присъствието на такова дете. Понякога съвсем несъзнателно с най-обикновените изрази сякаш чоплим раната, която то неизменно носи.

Дора: Затова и не бива да се създават допълнителни травми и тайни. Още от първия ден не сме имали съмнения дали ще му разкрием истината. Никога не сме искали да крием от него, че е осиновен.

Ради: Притеснявахме се, разбира се, как да го направим, как да му го кажем. Защото в главата на родителите минават ужасно много страхове, притеснения. Ние имахме късмет, защото от дома ни дадоха албум със снимки от момента, в който е изписан от родилното, до деня, в който ние го взехме.

Дора: Това е така наречената „Книга на живота“, в която има снимки и на жените, които са го гледали в дома, и на другите деца. Често я вадехме и заедно я разглеждахме. И той първоначално я възприемаше като книжка, дори не питаше кой кой е. Един ден, малко преди да стане на три, ми зададе въпроса: „Откъде съм дошъл?“ И колкото и да е подготвен, човек малко или много се стъписва. Но аз съвсем спокойно му казах, че сме се срещнали в бебешката къща, че сме се харесали и е дошъл вкъщи.

Ради: След това се случи и на мен да зададе същия въпрос и то няколко пъти. И когато му давах един и същи отговор – тоест истината – той се успокояваше и не питаше нищо повече. Можеше да мине седмица или месец и да попита нещо друго, тогава информацията се надгражда. Въпросът е да се остави детето да пита, а не ние да му разказваме и да натякваме. Така ни посъветваха психолози. Важно е да подчертая, че осиновителите имат огромна нужда от подкрепа. Ние имахме късмет да попаднем в българската асоциация „Осиновени и осиновители“ и да почерпим от опита на другите родители, както и на вече зрели осиновени. Групите за взаимопомощ са много важни, защото всяко едно семейство разказва своите страхове, тревоги и успехи.

Дора: Контактът с вече зрели осиновени хора пък дава разширен поглед върху психиката на осиновения, върху неговия свят, неговите трудности, неговите въпроси. Чрез тях си обясняваш реакциите на своето дете и се подготвяш за бъдещето.

Ради: Категорични сме, че един ден, когато нашият син вече е пълнолетен и ако пожелае да намери биологичните си родители, ние ще го подкрепим. Всеки има право да познава произхода си

Дора: Категорично сме „за“ да не се създава тайна на осиновяването, но от друга страна това няма и как да бъде наложено по закон на родителите. В проектозакона за промяна на Семейния кодекс е отбелязано, че се предвижда всички родители да разкриват истината на децата си. От една страна наистина няма постановена санкция, но в мотивите към проекта ясно е написано „задължение“. Каквато и да формулировката на този текст, според нас той няма място в закона, защото това е пряка намеса в семейните отношения. В семействата има и много други тайни, трябва ли всяка от тях да влиза в закона. Много родители са разтревожени, че с такъв текст се компрометира доверието между детето и родителите. Някой ден то може да изтълкува, че е запознато с истината, тъй като родителите му са били задължени по закон, а не водени от собствените си разбирания. Категорични сме, че тайна не бива да се създава и в групите за взаимопомощ. Според нас отговорните институции трябва да обърнат по-голямо внимание на подкрепата на родителите, особено в първите месеци и години с детето. Тогава те имат най-голяма нужда от качествена помощ. За съжаление у нас това е подценено – няма стандарт за обучения на кандидат-осиновители…

Ради: Така е – много от осиновителите не получават достатъчно помощ. И ако човек има въпроси, съмнения, страхове, каквито неизменно се появяват, той сам търси помощ, психолози, групи за взаимопомощ.

 

Back to Top