Камен

Нямах никакво намерение да й търся сметка защо е постъпила така. Знам какви поврати могат да се случат в живота на човека от едното нищо. Не на последно място ми се искаше да намеря сродна душа, с която да се разбираме морално. Това ме накара след пет месеца размисъл да я потърся. Реших да отида към 15-16часа в четвъртък. Тогава хората са ангажирани на полето, а гражданите не са тръгнали за село, както става в петъците. Исках да има колкото се може по-малко странични хора. Взех максимални мерки да я предпазя от „излагане“ пред близки и съселяни. Подготвих си алиби. Въпреки това бях напрегнат. Пътувах около час с кола. Бях убеден, че трябва да отида съвсем сам. Страхувах се, че може да се получи пълно интелектуално разминаване и да се разочаровам.

Като наближих, напрежението нарасна. Спрях. От вътре залаяха кучета и след малко тя се показа. На живо още повече си приличаме с нея. Черти на лицето, конструкция на тялото, общо поведение.

Любезно попита кого търся. Казах, че търся нея и, че идвам от града и ми е малко неловко да водя този разговор. Направих пауза. Не ме покани вътре. Почувствах, че много се вълнува и се стегна. Потрепериха й устните. Но ме подкани да продължа. Казах й, че съм роден в града наблизо, през февруари 1965г. Отново направих пауза. Погледнах я – никаква явна реакция, че нещо се е досетила. Казах й, че след като са починали родителите ми, съм намерил някои документи, които ме навеждат на мисълта, че може би ние през 1965г. сме имали нещо общо и, че тогава съм се казвал Любомир. Докато говорех вдигаше рамене и мънкаше, че не ме познава. Аз обаче бях уверен, че е тя и сякаш и гледах душичката през рентген. Страшно се вълнуваше, но не го показа. Устните й потреперваха. Сякаш се отбраняваше. Но видимо и формално си защитаваше тезата, че нищо не разбира. Каза, че не е живяла никога във този голям град. Не й противоречих, но я помолих да погледне това, което нося. Сгънах текста на декларацията, за да не се чете много и оставих само нейният подпис. Не прояви любопитство към съдържанието. Каза, че подписът не е неин. Питах дали няма друга с нейното име в селото. Привидно се напрегна да мисли и не се сети. Глупаво, разбира се. Казах й, че родителите ми са починали, че имам семейство и, че съм бил път спецално заради нея, да се видим. Не идвам да я притеснявам, а само да и се обадя. Тя отговори вдигайки рамене, че всичко това е “много хубаво”, но не ме познава. В тази нейна поза видях огледален образ на собственото си поведение. Имам такива моменти, когато реша да защитавам някаква позиция и нищо не е в състояние да промени мнението ми.

Усетих, че тя е приела точно същата тактика и разбрах, че съм загубил битката. Нямаше начин да я склоня да говори.

Тогава й казах, че повече никога няма да я безпокоя, пожелах й всичко хубаво. Тя каза:”…желая и на Вас всичко хубаво….” пак вдигна рамене и аз си тръгнах.

Имах чувството, че дълги години е репетирала ролята си в тази среща. Помислих, че може да къта дълбоко тази тайна и да се страхува да не излезе на яве в селото. Може да се страхува от неудобните ми въпроси, защо ме е изоставила. Но каква майка може да е това?

Като се абстрахираме от това, че ме е яд, защото се провалих и не можах да я предразположа към разговор, останах доволен от това, което видях. Любезна, възпитана, сдържана и праволинейно упорита жена. И аз не знам как се чувствам. Тепърва предстои да разбера.

Чистото познание ме кара да продължа да търся без нейна помощ… ”