Една истинска история

Една истинска история

Коментарите са изключени за Една истинска история

Христина и Васил от гр. Пловдив

Искам да споделя много неща относно осиновяването. Преживяхме какво ли не! Животът ни прилича на сага, изпълнен с вълнуващи мигове. И двамата с мъжа ми сме осиновени и си намерихме биологичните родители и повечето роднини. Ще се радваме да бъдем полезни с каквото можем на всеки осиновен или осиновител, който търси истината! Ще напиша само част от нещата, които ни се случиха. Ако трябва да ги пиша всички, ще се получи дълъг роман.

Казвали сме се Христина и Васил преди да бъдем осиновени. Родени сме през 1973 год. Интересен факт е, че нашето семейство сме родени все на 24 число в поредни месеци. Дъщеря ни – на 24 юли, синът ми – на 24 август, аз – на 24 септември, а мъжът ми – на 24 октомври.

В едно телевизионно предаване на 20 февруари 2002 год. (симетрична дата) казаха, че в този ден кой каквото си пожелае, ще се случи. И двамата с Васил поискахме да намерим биологичните си родители.

Васил тръгна да обикаля домовете за сираци в Пловдив. Оттам отказваха да му дадат информация. Реши да отиде в бившия районен народен съвет, за да види оригиналния си акт за раждане. Този, който имаше от осиновителите, бе от 1977 година. Една от служителките, незнайно как, се съгласи да отвори книгата и да му покаже акта. С данните от него официално пусна молба да му отворят делото от Районния съд. На 4 март 2002 год. (след по-малко от месец) си взе съдебното решение за осиновяването му. Има още един интересен факт за датите – на тази дата 4 март 2002 г. за пръв път разбрахме коя е майката на Васил и аз й се обадих, на 4 март 2004 г. за пръв път разговарях с биологичната ми майка, а 4 години по-късно на 4 март научих кой е баща ми и говорихме. Сега вече Окръжен съд се занимава с такива дела, доколкото знаем. По закон имаме право на получим такава информация. По същия начин действахме и с мен. Съмненията ми се оказаха верни – наистина съм осиновена. На 28 март 2002 г. разбрах това със сигурност. На 02 април 2002 г. си взех съдебното решение за осиновяването ми.

От информацията, която видя в документите, Васил разбра, че две години е гледан от майка си, тъй като след развода той е присъден на нея, а сестра му Валентина – при баща й. След това е даден за осиновяване на 24 декември 1975 г. 1 година и 6 месеца живее в „Дом майка и дете” – град Пловдив.

След вземането на съдебното решение започнахме да търсим биологичната майка на Васил. Питахме в кметството, където пишеше, че е родена, дали имат такъв човек. Отговориха ни, че се е преместила да живее в Сливенския край. И там питахме в кметството за такъв жител и така стигнахме до координатите й. Разбрахме, че е омъжена и има две деца. Като ни казаха новата й фамилия, лесно открихме стационарния й телефон. Без да се представям, я помолих да запише телефоните ни. Тя попита тези номера на Галя ли трябва да ги даде, явно ме сбърка с някой. Опитах се да я подготвя психически, че ще й кажа нещо много лично, което ще я потресе. Попитах я мога ли да говоря. Тя отговори, че няма проблем. Тогава казах, че съм приятелката на сина й Васил, който иска да се запознае с нея. Майка му мълча, без да каже и дума, поне една минута. След това попита: „Какво за него?”. „Жив и здрав е!” – казах аз – „Иска само да Ви види.”. Тогава майка му рече: „Не познавам такъв човек.”. Явно в стаята с нея са били и децата й. Не е можела да каже нещо друго.

Потърсихме бащата на Васил. Като узнахме имената му и откъде е родом, веднага позвънихме в кметството на въпросното село да питаме за него. Дадоха ни неговото ЕГН, а от случайни хора, с които се свързахме по телефона (БТК), научихме за семейното му положение, къде живее и телефона му. Оказа се, че има четири брака и много деца от различни жени. Това нямаше значение за нас, та нали и Васил бе едно от тях? Обадихме му се по телефона да му кажем, че синът му Васил иска да се запознае с него. Той след няколко дни на 31 март 2002 г. дойде при нас с жена си. Още не знаем защо го направи. Предполагаме, че дойде от любопитство, а и защо да не „изкяри” нещо?! Ходихме в селото му на 17 април 2002 г.. Когато питахме хората къде живее, ни гледаха странно и питаха с какво ни е завлякъл, защо го търсим. Нямам думи да опиша картинката. Беше ни мъчно, че Васко има такъв баща. Е, все пак ни посрещна някак и даже преспахме у тях.

Бяхме научили имената и други подробности за децата на многодетния баща. Едното от тях – Валентина, родена 3 години преди мъжа ми през 1970 г., която живее в гр. Пазарджик, е дъщеря на въпросния баща и на биологичната майка на Васил. Един от синовете на таткото се казва Стойко. За него ни казха, че е роден през 1979 г., и че живее с приятелката си в съседно пазарджишко село. Тръгнахме да търсим сестрата Валя на автостоп на 20 юли 2002 г. ( в момента не разполагахме с достатъчно пари). Качи ни един младеж, който ни се представи, че е Стойко, че живее при приятелката си и т. н… Всичко съвпадаше – беше един от многото синове на плодовития баща. Казах на Стойко да спре колата, защото имам да му казвам нещо много вълнуващо. Опасявах се да не катастрофира поради шока, който щеше да преживее. Той ме изгледа с недоумение, но след упорито ми настояване, спря. Казах му: „Зад Вас стои брат Ви!”. Оказа се, че децата на прословутия баща не се познават помежду си. „Пропуснал” е да ги запознае. Добре че отзивчиви служители ни казаха (неофициално, разбира се) кои деца се водят на господина. Стойко разбра от нас, че има сестра Валя и се запозна с нея по-късно. След време научихме, че той не е брат на Васил, но за това – по-късно.

Разбрахме, че биологичната ми свекърва живее с един от братята си Васил. Мъжът ми е кръстен на него. На 14 юни 2002 г. му написахме дълго препоръчано писмо. На 25 юли 2002 г. вуйчото се озова с един велосипед, с който пътувал из цяла България. Донесе снимка на сестра си и на мъжа ми като малък. Най-важното е, че майката на Васил поръчала на брат си да ни съобщи, че плодовитият татко не е негов и да не ходи да се излага да го търси. Каза ни как се казва биологичният му баща, че е родом от град Ракитово и живее на центъра там, без да уточнява на коя улица и кой номер. Майката на Васко се е запознала с него, когато все още не е била разведена, затова по закон са писали мъжа ми на името на съпруга й (многодетния баща). С радост си отдъхнахме след тази новина. Вуйчото редовно ни идваше на гости за по няколко дена.

След 5 дни на 30 юли 2002 г. най-после открихме Валентина – сестрата на Васил, която е омъжена в гр. Пазарджик и има две деца. Аз й съобщих, че има брат. Васко ме чакаше в близко кафене с нетърпение да разбере как е приела новината. Валя веднага ми повярва, познавайки баща си, който последните години е проявявал интерес единствено към трите си доведени дъщери, вместо към поне едно от децата си. Много се зарадва и ни покани в дома си. Беше незабравима среща! Тя сподели, че откакто родителите й са се развели, баща й не е полагал достатъчно грижи за нея, отгледала я баба й, а майка си е виждала само веднъж, откакто се е омъжила. Веднъж казали на Валя, че майка й била починала. Тя незабавно заминала за сливенския край. Оказало се, че майката е жива и здрава, но за голямо съжаление сестрата на Васил почувствала, че не е желана в новото й семейство. Тогава вече биологичната ми свекърва е имала две малки деца, на които не е казала, че имат сестра, камо ли за оставения в дом брат. С Валентина постоянно поддържаме връзка. Вторият й съпруг Стефан също ни възприе много добре.

На 10 август 2002 г. намерихме сестрата на многодетния баща, която ни намекна, че той не е биологичният баща на Васко. Разказа ни за някои от патилата му и за безотговорното му отношенние към Валя.

На 16 октомври 2002 г. чакахме автобус. До нас спря автомобил с пътници от ромски произход. Питаха ни къде е държавната болница в гр. Пловдив. Ние решихме да се качим дотам, тъй като ни беше на път. Споделиха ни, че са от гр. Ракитово. Единият пътник погледна Васил и му каза, че му напомня на някого. Сети се на кого – спомена името на биологичния му баща! Бяхме изумени (чували сме, че ромите са много наблюдателни, а впоследствие научихме, че бащата е работил близо до махалата им). Решихме да им се доверим, понеже имаха вид на интелегентни и заможни хора. Бяхме научили как се казва централната улица на Ракитово и в сайта на БТК по името й бяхме намерили вероятния адрес на биологичния ми свекър. Дадохме на единия мъж (Страхил Крумов – Гунди) снимка на Васил с наши координати и го помолихме дискретно да я покаже на собственика на къщата по посочения от нас адрес и да му каже, че това е неговият син, който го търси. Бащата не се обади, затова помислихме, че Страхил не е изпълнил обещанието си, но по-късно разбрахме, че веднага е свършил работата.

На бъдни вечер – 24 декември 2002 г. бяхме в добро настроение и решихме да създадем такова и на биологичния баща на Васил. Аз се обадих на номера, който бяхме открили от сайта на БТК, и който считахме, че е на бащата. Обади се един мъж и като се уверих, че моментът за поднасянето на „новината” е подходящ, му казах, че синът му го търси. Той прихна да се смее и изрази съжаление, че съпругата му не е била вкъщи, когато този мъж е носил снимката, за да се посмеят заедно. Оказа се, че е само една година по-голям от нас, затова няма как да е бащата на мъжа ми. В съседна къща преди години е живял човек със същите имена и е работил в същото заведение в Цигов чарк, в което е работил събеседникът ми, но по друго време. Научихме, че въпросният господин е вече в гр. Пещера. Каза ни и фанилията му. Явно вече ставаше въпрос за бащата на Васил! Веднага позвънихме на телефонни справки и ни дадоха домашния му телефон. Позвъних му. Честитих му празника. Попитах го мога ли да му кажа нещо деликатно. Той ми каза да му се обадя след 5 минути. Така и направих. Казах му, че синът му иска да се запознае с него. След „едноминутно” мълчание каза, че ще го потърси след Нова година. Не го направи.

На 13 май 2003 г. вуйчо Васил ни запозна с роднините, които са приютили Васко и майка му преди да е даден в дома. Те бяха зашеметени от радост, тъй като са виждали този мъж като двегодишно дете. Често са посещавали Васко в дома. Занесли са му торта за рождения ден, когато е навършил 3 години, на следващия рожден ден – също, но са им казали, че вече е осиновен (и тъжна, и радостна за тях новина). Тези роднини ни разказаха колко трудно е живяла майката на мъжа ми.

В края на май 2003 г. вуйчо Васил намерил в гр. Пещера биологичния баща на Васко, показал негови снимки. Таткото му обещал, че ще се обади, но това отново не стана и на 30 септември 2003 г. отидохме в Пещера заедно с вуйчото. Бащата, като ни видя от терасата, не можеше да се спре на едно място. Ту святкаше, ту изгасваше лампата на стаята. Беше съвсем неадекватен. Когато слезе, побърза да ни предупреди, че сме представени на жена му като негови колеги. Вуйчото веднага му зададе въпроса: „Какво се правиш на мотика, та не си се обадил? Хората просто искат да те видят!”. Отидохме в едно заведение. Биологичният ми свекър и Васил не се поглеждаха. Казваха си нещата чрез нас. В един момент тази граница изчезна. Вуйчото и аз млъкнахме и ги оставихме само те да се наприказват. Баща му разказа, че когато майката на мъжа ми забременяла, е бил 17-годишен. Тя не била още разведена, макар че не е живяла с бившия си съпруг. На биологичния ми свекър му предстояло влизане в казармата. Неговите родители наложили волята си двамата влюбени да не се оженят. Научихме, че Васил по бащина линия има сестра, чичо, племенници и жив дядо, с които таткото обеща, че ще го запознае. Но уви, ние сами ги намерихме след дълго очакване той да свърши тази работа. На изпроводяк бащата и синът си стиснаха ръцете и си обещаха, че ще поддържат връзка. Е, не стана точно така. Той няколко пъти се обади на мен да предам на сина му, че на следващия ден ще дойде, но до ден днешен не са се видяли повторно. По-късно разбрахме, че майката на Васко много е държала на него и няколко пъти е ходила да говори с него да поеме отговорност за сина им с нейн братовчед, за децата на когото по-късно ще стане дума. Вероятно затова 2 години го е гледала, надявайки се бащата да се „вразуми”. Може би го е дала за осиновяване, защото е искала да зачеркне миналото си.

Междувременно издирвахме и моята биологична майка. От осиновителното дело узнахме само трите й имена, че има българско гражданство, и че е била студентка в онзи момент. За бащата пишеше, че е неизвестен. Откриването й се оказа доста трудно, тъй като не знаехме откъде е родом (в делото липсваше декларация за отказ от мен, а в нея се посочва месторождението на биологичния родител), а трите й имена са честосрещани. Ходихме да търсим информация в населеното място, в което ме е родила. Питахме чрез писмена молба кмета, той ни предостави същите данни, които ни бяха вече известни. Отидохме в държавен архив в същия град. Като казах на служителката по каква причина съм там, как съм се казвала и на коя дата съм родена, тя буквално се извика: „Какво? На 24 септември 1973 г.? Христина! Та аз раждах заедно с майка ти!” . Дори събра и останалите служителки. Всички бяхме просълзени. За съжаление не си спомни от къде е майка ми. Разказа ми, че заедно с тях е раждала и оставила дете и друга жена, която не е била с много високо интелектуално ниво, но е имала здраво хубаво бебе. За мен се е водело голяма борба от кандидат-осиновители, може би защото съм дете на студентка. По-късно осиновителите ми потвърдиха това, като добавиха, че съм била болнаво бебе, но те искали дете, което има вероятност да е умно, а не здравото бебе, за което стана дума по-горе. Служителката каза, че майка ми непрекъснато е плакала, защото й е било много трудно да ме остави, а постоянно разни хора са я притискали да го стори. Служителката от архива ни разказа как всички в родилното отделение са съжалявали майка ми, дори някои са плакали за нея. Когато й разказах това, тя сподели, че се е срамувала от себе си и мислела, че останалите я считат за второ качество човек.

Най-накрая осиновителят ми склони да каже, че майка ми е следвала физика. Васил отиде в Пловдивския университет. С много кандърми служителите са се съгласили да отворят архивите и му казали откъде е родом тя. Веднага се обадихме в същото кметство. Казаха ни в кое населено място живее в момента. Разбрахме и къде работи. Написах дълго писмо – 12 страници голям формат. Пратих го препоръчано на служебния й адрес. След 2 дни на 4 март 2004 г. тъкмо коментирахме с Васко, че вече вероятно разнасят пощата. Майка ми му се обади и с голямо вълнение обясни коя е, и че няма сили да говори с мен, но ще дойде след седмица. Не можах да повярвам, че не се опита да отрече, съдейки по биологичните родители на Васко. Наистина дойде. Може би ден преди срещата ни получих писмо и нейна снимка. Пишеше, че е изпълнена с много радост страх, и надежда. На снимката ми се стори доста угрижена и нямаше здрав вид. Предчувствах, че е преживяла нещо ужасно. Писа ми още, че сега е с променен външен вид. Нощта преди срещата сънувах, че и двете ми майки присъстват на мое служебно мероприятие. Биологичната ми майка ме гледаше отдалеч кротко, с възторг, а осиновителката ми подари хубав скъп парфюм. Аз я прегърнах и й казах, че тя е моята майка. С много лошо чувство се събудих. Не ми се ходеше на срещата. Споделих с приятели, че няма да и кажа „майко”, и че ще я върна със следващия влак. Все пак отидох на срещата. Чаках на пейка на гарата да дойде влакът. Какви ли не мисли бушуваха в мен. Разплаках се. Най-интересното бе, че на пейката до мен стоеше момиче, с което си приличахме и също плачеше. Помислих си, че вероятно е моя сестра, но се оказа, че случайността ни е събрала. Влакът се зададе. Не мога да опиша вълнението…сълзите.. От него вероятно щеше да слезе моята майка… Познахме се веднага! Наистина беше по-различна от снимката. Силно се прегърнахме и повтарях: „мамо, мамо,…” . Кръвта вода не става, разбрах го от опит. Освен синът ми, тя е вторият биологичен роднина, до когото се докоснах… Седнахме на една пейка да пушим цигари. Разсмяхме се, че и тя пушила такива като моите (по онова време пуших от най-евтините), но за „престиж” си купила по-скъпи. Попитах я преживяла ли е нещо ужасно. Тя отговори, че съм имала брат, единственото й дете освен мен, който за съжаление се е удавил, когато е бил на 22 години (и аз щях да се удавя, но в последния момент ме спасиха). Скоро са я оперирали от рак. В момента със съпруга си живеят с мъката си. След като ме е оставила, никога не се била чувствала напълно щастлива. Не се е радвала истински, дори на празниците на брат ми, защото все се е питала какво ли става с мен. Плачехме и си разказвахме. Когато ме оставила, половин година била в депресия. След това следила всичко, каквото става в града, в който съм родена. Искала е да ме потърси, но се е опасявала да не си помисля, че чак след смъртта на брат ми се е сетила за мен. Казала си, че ако поне малко приличам на нея, ще я открия. Истинско чудо е, че я намерихме. В родилния дом една жена е родила мъртво бебе. Сложили са майка ми на системи, за да ме роди по-бързо, та да й покажат мъртвото бебе, с което да се избегне процедурата по осиновяването. Добре че не съм искала да изляза, защото сега нямаше да я познавам. Това майка ми го е разбрала под секрет от служителка в родилния дом, на която е била много симпатична. Част от архива на районния съд Стара Загора е изгорял при пожар. Ако беше изгоряло и осиновителното ми дело, нямаше сега да познавам майка си. Затова казвам, че е чудо откриването й. От гарата отидохме в дома ни, запознах я с Васил. Като се поуспокоихме, тя надълго и нашироко ми разказа, че имам леля и вуйчо, жива баба и двама първи братовчеда, че брат ми е бил много благороден и силен човек, че е помагал на много хора, дори се е биел, за да защити тези, който са имали нужда. Даде ми снимки на брат ми и стара снимка, на която е с баща ми. За него каза, че се казва Сашо, че родом е от новозагорския край, месеца и годината му на раждане, и че е бил миньор по онова време. Нищо повече. Обясни, че не била готова да ми каже повече или да го потърси. Подари ми златен пръстен, останал от баба ми, който за голямо съжаление загубих.

После дойде още няколко пъти, до момента поддържаме връзка чрез писма и СМС, тя ми се обажда, когато може. Съпругът й не знае за мен. Баба ми знае за съществуването ми, но не и че сме се открили. Тя била болна и майка ми не иска да я кара да се вълнува. Вуйчо ми, леля ми, мъжът й и децата й знаят , че сме се намерили. Майка ми беше казала къде работи леля ми. Мъжът ми решил да ме изненада – открил я, свързал се с нея и ми каза, че след малко ми предстои разговор с нея. Много бях развълнувана. Обади се, когато се бяха разбрали и си поговорихме. С леля ми се чувахме редовно по телефона. На 24 юли 2008 г. родих дъщеря ни. Кръстена е на биологичната ми майка. Тя, леля ми и първият ми братовчед дойдоха на изписването на бебето след 5 дни. Тогава се запознах и с тях. Бях повече от развълнувана и даже неадекватна. За втори път се срещнах братовчед ми на деня след Нова година (1 януари 2008 г.), разбираемо е защо пак бях неадекватна след бурен купон. Тогава се запознах със съпругата на братовчеда и с племенника ми. С тях поддържам връзка чрез интернет. По-долу ще стане дума защо от известно време не се чувам с леля ми. Надявам се, обаче, това да се промени.

На 12 май 2004 г. във вестник „Марица” излезе в кратък вид статия за историите ни до момента. Тя предизвика голям интерес и я преписаха и други вестници („Шок” – 19 май 2004 г.; „Контра” – 24 май 2005 г. ).

Вуйчо Васил сподели, че иска да работи в гр. Пловдив. Без никакви колебания решихме да му съдействаме. Намерихме микробус за транспортиране на целия му багаж. На 7 юли 2004 г. отидохме в дома на биологичната ми свекърва, където живееше въпросният вуйчо. На Васил за пръв път му предстоеше да види майка си… В микробуса бяха и наши приятели, които също като нас тръпнеха в очакване. Поради огромното вълнение пътуването ни се стори безкрайно дълго. Най-интересното бе, че вуйчото не беше казал на сестра си, че ще живее при нас, и че именно синът й ще дойде да го вземе. Когато сме влезли в двора им, братът попитал сестра си дали ще познае кой от всички е синът й. Тя излезе на двора, вървеше бавно, омаломощена от скорошна лека операция или може би и от вълнение. Ние бяхме седнали на масата в двора, поканени от вуйчото. Майката на мъжа ми поздрави всички, ръкувайки се с тях, като аз бях предпоследна, а синът й – последен. Стори ми се, че вълнението й растеше във възходяща градация (както и нашето) и ръкостискането с Васко бе най-дълго. Много бързо се съвзе от емоционалния момент, седна до нас на масата и започна лек непринуден разговор. Представи ни на съпруга си, който знаеше тайната. Запозна ни с децата си, без да им казва кои сме. С огромно вълнение се ръкувахме с тях, а те… не знаеха, че стискат ръката на брат си! Майката каза, че иска да им каже, че има син, когато пораснат достатъчно. Брата на Васил тогава беше на 19 години, а сестрата – на 17.

Бързо намерихме работа на вуйчо Васил. Той поживя около 2 месеца при нас и замина за чужбина, където е до ден днешен.

На 21 юни 2007 година намерихме адреса на биологичния дядо на Васил по бащина линия, който също е осиновен. Написахме му дълго писмо, в което подробно описахме кои сме, и че го търсим единсвено с цел запознанство. Тогава бях бременна и предстоеше раждане на първата му правнучка, което също споменахме в писмото. Нямаше отговор или обаждане от дядото. Смятаме, че втората му съпруга ревниво го пази от сближаване с роднините му с комерсиална цел. Не сме се отказали да се запознаем с дядо Кирил.

На 20 октомври 2007 г. потърсихме чрез интернет рядкосрещаната фамилия на бащата на Васил. Излезе собственото и фамилното име на чичо му, който има своя фирма в София. Не бяхме сигурни за същия човек ли ставаше въпрос. Фирмата имаше посочен адрес на електронна поща. Изпратихме писмо, в което пишеше, че ако фирмата е на въпросния човек (добавихме бащиното му име), го молим да потвърди, за да му съобщим интересна новина. Чинката на Васко Ана отговори, че е точно този Петър, когото търсим. Разбира се, написахме веднага писмо. С голямо нетърпение и надежда чакахме отговор. Бяхме много щастливи, че чичото, съпругата му и двамата им синове ни приеха безрезервно, зарадвали са се на писмото и искаха да се срещнат с нас в най-скоро време.

На 8 декември 2007 г. ни дойдоха на гости. Веднага ни очароваха. Изключително интелегентни, добри и духовити хора, които даже и секунда не ни оставиха да скучаем. Преспаха у нас, а на другия ден празнувахме имения ден на Ани (не й казвам чинка, защото е само 6 години по-голяма от нас, а и я чувствам като близка приятелка). Семейството ни покани да празнуваме Рождество Христово в дома им в Ракитово. Останахме няколко дни. Това беше първата ни Коледа, която сме празнували с други хора. Почувствахме се като в истинско семейство. Няма да описвам с какво топло отношение ни посрещнаха, нито за богатата трапеза. Бебето през повечето време спа много спокойно над стаята на биологичния си дядо, който липсваше, както винаги. Никога детето не се беше чувствало толкова спокойно в непозната обстановка. За наша радост на Великден отново ще бъдем в Ракитово с това прекрасно семейство.

На 23 октомври 2007 г. написахме писмо на Миглена (на 27 год.), биологичната сестра на Васил по бащина линия. По-късно разбрахме, че не го е получила. По скайпа намерихме чрез непознати хора от гр. Батак скайп-адреса и телефона на приятеля й, като преди това се бяхме информирали, че съжителства с него. Обадих му се на 22 януари 2008 г. и поисках номера на Миглена. Той с готовност ми го даде и ме попита за какво я търся. Аз му казах в прав текст, че я търси брат й. (Тя има само сестра от друг баща.) Той й е позвънил веднага преди мен. Когато й се обадих, с треперещ глас й съобщих новината. Тя беше много развълнувана. Попита ме каква е гаранцията, че й е брат. Посочих името на майка му. Поради този факт повярва веднага и каза, че е щастлива. Сподели, че баба им преди да почине я е подготвила, че е вероятно от въпросната жена да има брат или сестра. Цяла нощ чатихме по скайпа и си пращахме снимки. Тя изрази съжаление, че по-рано не сме се свързали с нея. А ние изчаквахме баща им да й каже. Още по скайпа се харесахме. Наистина загубени години. На 26 януари 2008 г. Меги дойде с преспиване. Много вълнуващо беше да видиш щастието на брат и сестра. Тя е прекрасен човек, истинско съкровище! На следващите ни срещи много се смяхме. Често ни идва на гости. За нас с бебето е по-трудно да отидем у тях в София.

Периодично чрез търсачката в скайпа търсихме абонати с рядкосрещаната фамилия (по баща) на майката на Васил. Излезе име на жена. Писахме й, че сме нейни роднини. Мариана откликна на 1 февруари 2008 г.. Започнахме да си пишем по скайпа и постепенно й разкрихме кой я търси. Била чувала, че първата братовчедка на баща й има оставено дете в дом. Тя има сестра Гергана и чудесен съпруг Кирил, но за съжаление бащата на братовчедките е починал съвсем млад. Няколко биологични роднини на Васил му казаха, че най-много приличал и визуално, и по характер на прадядо си и на бащата на тези братовчедки. Отново вълнения! Още преди да видят Васил, по снимките, които им пратихме и по начина му на изразяване, сестрите установиха покъртителна прилика с баща им! Прилича много и на едната от тях – Мариана. Не мина дълго време и на 9 февруари 2008 г. тримата (Гери, Мариана и Кирил) ни дойдоха на гости. Прекарахме си чудесно, както тогава, така и на всяка една от редовните ни срещи. Ден не е минал, без да поддържане връзка. Вече не можем да си представим живота си без тях!

На 23 февруари бяхме на гости у въпросните братовчедки. На следващия ден се запознахме с по-малкия брат на майката на Васил – вуйчо му и неговото семейство. Преди това бяхме помолили братовчедките да го попитат желае ли да осъществи контакт с нас. Той много се зарадвал, тъй като е виждал мъжа ми като малък. Семейството му ни посрещна много топло. Вуйчото е много сърдечен човек. Прегръщаха се с племенника си много силно. На тази среща мъжа ми се запозна и с двамата си първи братовчеда. На свой ред поканихме семейството на вуйчото. Дойдоха с преспиване на 15 март 2008 г. Допаднахме си много и продължаваме да контактуваме с тях.

След четиригодишно търсене намерих баща си на 4 март 2008 г.. Няколко пъти помолих майка ми да каже повече подробности за него, но тя отказваше, защото не се чувствала готова. Попитахме и леля ми, но тя не ми даде информация и спря да ми се обажда оттогава. Решихме сами да действаме. Намерих чрез търсачката скайп адреси на хора от населеното място, където предполагах, че живее баща ми. Непознати ми помогнаха. За пореден път се убедих, че има много добри и отзивчиви хора на този свят. Отначало го объркаха с един починал човек, който в последните си години се е пропил, бил е самотен и неадекватен. Цяла вечер плаках. Написах стихотворение: „На татко (послание към отвъдното) “ и мислех на другият ден да отида в църква да запаля свещи в негова памет. Следващият ден, още преди обяд, слава Богу, го разпознаха по стара снимка – от 1973 г., която бях изпратила на негови съграждани, без да им обяснявам защо го търся. Непознатият, който ми помогна, се казва Митко. Вече редовно поддържаме връзка с него. С този прекрасен човек ме свърза една прекрасна дама, с която също по скайпа се сприятелихме и по-късно се срещнахме (постоянно поддържаме връзка с нея, с още една госпожа, с която се срещаме още по-редовно и също ни помагаше и с други хора от населеното място на баща ми). Още вечерта в полунощ помощникът ми тръгнал на разузнаване, веднага щом му пратих съобщение, че баща ми е починал. Никой в района, в който ни казаха, че е живял този човек, не се бил сетил за такъв Сашо. Само един дом останал, за който моят доброжелател не се бил осведомил на кого е. На другата сутрин търсенето, което заприличало на студио Х, продължило, организирано от Митко, като били включени и други издирващи лица. Голяма беше радостта ми, че е жив и здрав! Женен е, но няма свои деца. Не се казва Сашо, а е с подобно име и родом не е от новозагорския, а от ямболския край. Говорих с него по телефона. Беше шокиран, тъй като не е знаел, че майка ми е бременна – разделили са се и тя явно е решила, че няма смисъл да му казва. А и всички факти съвпадат. Беше толкова развълнуван, толкова щастлив! Дъщеря и двама внука! Казах му, че приличам на него в профил, съдейки по снимката му, която майка ми ми даде. Разказахме си – аз за моя, той за неговия живот. Никого не съдя за нищо. Каквото е било, си остава в миналото. Най – после пъзелът на моя живот се подреди! Това ме прави истински щастлива – да познавам корените си, да има какво да кажа на децата си!

На 25 март 2008 г. на Благовещение се състоя дългоочакваната среща. Тъкмо приготвях храна на бебето и баща ми се обади и ме изненада приятно, че след 2 минути е у нас. Посрещнах го на улицата, прегърнахме се и извиках: „Милият ми татко, най-после да те видя!”. Когато седнахме, му казах, че е още по-красив, отколкото съм си го представяла. Той пожела да чуе отново всичко от самото начало. Изрази възмущение от постъпката на майка ми, че не му е казала за мен. Бебето много му се радваше, а обикновено се смущава от непознати хора. Той ми разказа за семейството и роднините си. Имам 2 лели, един починал чичо и жива баба, с които желаем да се запознаем. Поддържаме контакт, когато той има възможност за това. И двамата сме много щастливи, че се наметихме.

Междувременно, отново чрез непознати хора, намерихме номера на мобилния телефон и скайпа на биологичния брат на Васил по майчина линия, впоследствие и на сестра му, без разбира се да казваме на никой защо са ни номерата им. Родителите им научиха, че искаме да им кажем тайната, която грижливо пазеха от тях. Те не са смятали, че е дошъл момента да им я разкрият. Преди 6 години бяха обещали, че ще им кажат, че имат брат. Тогава само синът им беше пълнолетен. С всеки изминал ден ставахме все по-нетърпеливи това да се случи и най-накрая желанието на Васил да ги познава взе връх и на 9 април 2008 г. осъществихме контакт с брата. Початихме на скайпа, без да му казваме отначало директно, впоследствие му разкрихме, че си пише с брат си. Момчето било шокирано. Имаме копие от съдебното решение за осиновяването, което бяхме готови да му покажем. От една страна се зарадвало, особено като видяло снимките на брат си, а от друга страна се чувствало объркано. Като свършихме разговора с него, продължих да си чатя с приятелката му цяла нощ. След 2 дни се уговорихме да ни дойдат с нея на гости с преспиване (те са студенти и живеят в София). Братът с голямо вълнение и радост си събрал багажа, тръгнали, но по средата на пътя към гарата изведнъж се разколебал и се върнали обратно. Веднага се обади на мъжа ми да се извини и му каза, че му трябва малко време. След няколко дни осмисли всичко и сподели, че е щастлив, и че скоро ще дойдат.

На 12 април 2008 г. се обадихме на сестрата на Васил да й поднесем новината. Брат й не й беше казал. Тя, разбира се, беше шокирана. Брат й й се обадил след разговора ни и потвърдил достоверността на информацията.

На 14 април сестрата е разговаряла с майка си. Задала й въпроса дали имат брат. Тя е потвърдила и й е разкрила, че освен брат, имат и по-голяма сестра Валя. Тъкмо брата се бил съвзел напълно от шока, че има брат, малката сестра го сюрпрезирала, че има и по-голяма сестра. Същата вечер за пръв път малката сестра се свърза с нас по скайпа. Установихме, че с Васил си приличатпо характер и по начина на изказване. Много си допаднаха.

На 16 април ( рождената дата на голямата сестра на Васил ) ми се обади съпругът на биологичната ми свекърва, за да ни упрекне, че сме избързали да кажем на децата му за съществуването на брат им. Обяснихме му, че Васил вече е чакал достатъчно дълго да им кажат – 6 години, и че децата им имат право да знаят за него. Успокоихме го, че не сме имали за цел да злепоставим семейството му, нито сме казали тайната на някой друг, освен на синът им и дъщеря им. След разговора ни бащата е разговарял с дъщеря си – сестрата на Васко. Малко по-късно видях, че съпругът на биологичната ми свекърва звъни отново. Мъжът ми вдигна телефона и противно на очакванията ни, той изрази съжаление за разговора му с мен, сподели, че е бил афектиран, и че е насърчил децата си да поддържат връзка с нас. Дори ни покани на гости в собствения си дом. Не е важно за нас как са започнали нещата, важното е, че завършиха добре, хепи енд!

Историите ни не свършват дотук. Предстоят ни още запознанства. В Библията пише, че ще познаем истината и тя ще ни освободи. Така се получи и с нас, и с роднините, които открихме. Истината промени и тепърва ще променя живота на тези, които се сблъскаха с нея, ще ги направи свободни.

Съветът ни към осиновителите е да кажат на осиновените си деца истината в подходящ момент и по подходящ начин! Успех на всички – здраве и щастлив живот на осиновените дечица и на техните осиновители!!!

Следва продължение.

16.04.2008 г.

Back to Top