Победители в конкурса „За енджиотата и хората“ 2018 са Българска асоциация „Осиновени и осиновители” и Фондация „Живот със Синдром на Даун“

На 28 ноември 2018 г., в София, бяха обявени победителите в конкурса за текст „За енджиотата и хората“, организиран от Информационния портал за неправителствените организации в България и Фондация „Лале“ за четвърта поредна година. Целта на конкурса остава една  и съща през годините –  да насърчи гражданските организации да използват ясен и разбираем език, когато разказват за себе си на хората, с които и за които работят – организации, медии, дарители, доброволци, общество.

 Журито и тази година бе в състав:  Виктория Блажева, директор управление „Връзки с обществеността и корпоративни комуникации“ на Уникредит Булбанк; Марин Бодаков, поет, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ и редактор във вестник „К“ и Георги Ангелов, журналист, преводач и водещ на предаването „История Б“ в Българска национална телевизия. Изборът бе направен по три критерия: човешки език на писане, ясно и разбираемо представяне на организацията и значението й за хората, интересен и вълнуващ разказ.

 Най-добре със задачата в конкурса тази година се справиха:

• Българска асоциация „Осиновени и осиновители” – БАОО, София с автори на текста Тодорка Георгиева и Величка Дошева.

• Фондация „Живот със Синдром на Даун“, Варна с автор на текста Силвена Христова.

Двете награди са равностойни и бяха връчени на среща-разговор между част от членовете на журито и гражданските организации, участвали в конкурса.

Виктория Блажева сподели: „Тази година четох още по-интересни истории. Това което много ми хареса е, че имаше организации, които кандидатстваха и миналата година, и сега историите са им много по-добри. Това означава, че нещата, за които си говорихме след конкурса миналата година са помогнали на тези организации сега да се представят по-добре. Историите ви вълнуват много. Когато четох си мислех, че неправителственият сектор има две супер сили. Едната е страст, а другата любов към всичко, което правите. Във вашите истории ги има и двете. Знам, че сред вас има организации, които местят планини, променят закони и аз се чувствам смирена пред вас и това което правите“.

 Акценти от впечатленията и насоките, които даде Марин Бодаков: „Харесвам тези текстове, които ми говорят с естествен глас – нито особено високо, нито особено ниско, нито с фукня, нито с фалшива скромност. Обичам тези текстове, които могат да бъдат произнесени с лекота. За да уча студентите си на това, често ги моля да ми разказват историите си така, както биха ги разказали на 15-годишно дете например или на съседа. Когато пишете имайте наум конкретни хора и разказвайте на тях. Аз например, когато говоря пред голяма аудитория, си набелязвам в залата един човек, говоря на него и следя реакциите му. Това много помага“.

 „…Аз не търся прост език. Нека не ставаме част от тази чудовищна антиинтелектуална тенденция,  при която вече и средното бива третирано, като извънредно високо. Не говоря за прост език, говоря за искрен език. Затова се радвам, че с журито се обединихме около два текста, които бяха искрени и сърдечни. Говорете не, за да се харесате. Ще ви харесат, когато вие се харесвате. Ще ви разберат, когато вие се разбирате“.

Текстът на БАОО, който беше отличен на тазгодишния конкурс:

Осиновяването – сбъднато семейство 

„Избрани сте за родители на момиченце. Делото е утре и веднага след това си взимате детето.“ Тези думи променят живота на Мария и нейното семейство завинаги. Макар да се е готвила за този момент години, на нея й се налага да стане майка за един ден. Един ден, в който да подготви дома си за новия живот, но и да приеме в сърцето си едно малко непознато все още същество, което за крехките си 4 месеца е натрупало опит, непосилен за много възрастни. Да си осиновител на дете преди 17 г. в малък провинциален град е повече от житейско изпитание. Съседите тайничко шушукат и обсъждат произхода и външния вид на детето, а години по-късно учителите настояват, че за буйния й характер виновно е осиновяването. Обществото все още е достатъчно затворено и темата осиновяване е дълбоко пазена семейна история, табу, обвито в незнание и недомлъвки. Дори да има други осиновители в нейния град Мария не ги познава, защото за разлика от нея, те се страхуват тайната да излиза извън семейството и детето им да бъде сочено с пръст. Макар да разчита на безрезервната подкрепа на близките си, Мария е неподготвена и по пътя на опита, грешките и майчината обич и интуиция опознава дъщеря си и се учи в движение как да разпознава скрития смисъл в поведението ѝ и да реагира на предизвикателствата, които ѝ поднася.

Десет години по-късно друга майка – Елица – чува заветните думи, че детето й я очаква и още същия ден може да се запознае с него. През тези десет години е създадена Българска асоциация „Осиновени и осиновители“ (БАОО), която стъпка по стъпка вади осиновяването от негативния спектър на общественото отношение и разбиране и го представя в неговия истински облик – на любов, приемане и свързаност. Елица вече има огромното предимство да се среща и контактува с други осиновители, да разчита на подкрепата на психолози и социални работници, които не са просто привлечени от темата осиновяване, а са пряко свързани с нея чрез личната си история. Всеки съвет, който тя получава е минал през сърцето и душата на всеки един. На една такава среща се запознава с майка, която би могла да е родила нейното дете. Тази жена завинаги преобръща усещането и нагласата на Елица спрямо биологичните родители и тя вече няма никакво колебание, че когато детето й пожелае да се срещне с тях, ще бъде до него и ще го подкрепи в търсенето на собствената му история.

В една от групите за взаимопомощ на БАОО Мария и Елица се срещат – две майки, толкова различни, но и толкова близки, привлечени завинаги от каузата, но срещат и още много други семейства като тях. Кауза, която обединява едно голямо семейство родители, деца и осиновени възрастни. Хора, които се подкрепят, даряват обич и търсят път към други, нуждаещи се от протегната приятелска ръка. Заедно опитват и успяват да убедят държавата, че осиновяването не е механично свързване между дете и родители, а дълъг път-път на обич, падане, ставане, надежда, подкрепа, общуване и пак обич. За да бъде извървян този път деца и родители имат нужда от достатъчно време да се опознаят и свържат завинаги, каквото време дава едногодишния отпуск при осиновяване. Предстои им поредното предизвикателство: да защитят правото на всеки осиновен човек да познава собствените си корени и променят закона, който години наред охранява тайната на произхода. Първите стъпки са направени: Мария, Елица и цялото семейство на осиновяването застават открито и с лицата си в подкрепа на техните деца – нашите деца.

Източник: НПО портал