Стефка Попова – гр. Сливен

Така се привързах към едно момченце. Радостин мой ученик. Живееше до детската градина , делеше ни една улица. В къщи все за него говорех. Родителите ми знаеха даже кога и колко пъти е кихнал. Още пазя негови снимки. Когато видех майка с количка беше трагедия. Не исках да излизам никъде да не се срещам с хора. Исках да съм сама с мъката си. Да плача всеки ден беше нормалното ми състояние. Колко ли мъка съм причинила на близките си? Не се вслушвах в думите им, че всичко ще се подреди, да не се отчайвам.

Писах писмо до сп. „Жената днес”, как може да си осиновим дете. Когато получих отговор, отново слънцето изгря за мен. Напълно непознати хора бяха съпричастни с мъката ми. Даваха ми съвети къде да потърся майчин дом и ако не се справя сама щяха да ми съдействат. Така стигнах до майчин дом в Бургас. Щяха да ни покажат три бебета. Вълнувах се много, цялата треперех. Мислех си: „ми ако лекарите не ме одобрят за майка? или …. Много сте млади за да си осиновите дете?”.

Но вратата се отвори и влезе мед. сестра с дете на ръце. Това беше едно от децата , които щяха да ни покажат – момиченце. Когато го погледнах – онемях! Едни големи черни като маслина очи се впериха в мен бебето се усмихна и трапчинката на брадичката помръдна. Като че ли казваше „Мамо, как си, всичко наред ли е?”.

Обърнах поглед към съпруга си и отсякох: „Не искам да виждам другите деца, това е моята дъщеря.”

Започна трескавата подготовка по посрещането на бебето. Двора ни заприлича на магазин за бебешко облекло (перяхме, гладихме всичко), купихме детска количка. Съседите недоумяваха, чудеха се и така дойде деня в който поех своята 39 дневна дъщеричка. Толкова бях щастлива, че исках на всеки познат и непознат да покажа своето съкровище. За всички нас започна нов живот. Настъпи радост и в душите на родителите ни, на роднини, приятели, колеги. От никой не чухме упрек, лоша дума, намек, подигравка. Кой с каквото може ни помагаше. Това беше преди 30 години. На всички тези добри хора благодаря и поклон.

След няколко месеца започна да ми прилошава, припаднах. Лекарите започнаха да търсят причината, а тя бе че съм бременна. Не съм била по-объркана в чувствата си, не знаех да се смея ли, или да плача. Десито щеше да си има братче или сестриче. Сестричето се роди на 8.10.1975, а Десито на 23.10.1974 г. От благодарност към жената, която роди Деси, дадох на втората си дъщеря името Милена – това е рожденото име на Деси.

На 23 год. станах за втори път майка. Когато Деси бе на 10 години един ден ми заяви: … искам бебе! Ако не можеш да родиш, си осинови! Искам бебе! Тогава още не знаеше, че е осиновена. По желание на Деси на 23.3.1985 г. се появи и малката им сестра – Валентина.

За мен бременността е бреме в което се подготвяш психически да бъдеш майка. Раждането, естествен процес и болката се забравя. Когато не можеш да заченеш, очакването и страданието се равнява на няколко бременности.

Майчинството за мен е най-големия дар и чудо на природата. Безсънните нощи, трепета от първото зъбче, дума, крачка, първия учебен ден, първата любов, те карат да се чувстваш че не си живял напразно, че си значим. Сега съм на 52 год. Във възпитанието на децата си допусках грешки и се учех от тях.

Една от основните грешки бе, че винаги толерирах голямата си дъщеря. Тя бе по-внимателно, старателно, ученолюбиво дете. Така насадих комплекс за малоценност във втората дъщеря. Тя живееше в сянката на кака си. Това родителите не трябва да допускат. Всяко дете е личност, уникално, индивидуално. Трябва да зачитаме индивидуалността.

Друга голяма грешка е ,че твърде късно разбулихме тайната по осиновяването. Не си спомням точно, но Деси бе на 13-14 год. Имахме догадки че е узнала от свой първи братовчед за осиновяването. Аз съм емоционална и трудно сдържам емоциите си. Не бях подготвена и нямах готовност да разговарям по темата. Съпругът ми е уравновесен, тактичен с по-голям подход към децата и на момента каза: „Деси, хайде тате да си поговорим.”Нямам конкретни спомени как е протекъл разговора в подробности. Всичко бе толкова спокойно, нормално, прието с обич и разбиране. Естествено това е моята гледна точка. Може би Деси е възприета по друг начин изповедта ни, но и до днес (вече е на 30 години) не сме говорили какво е чувствала, мислила в този момент. За нас като родители лоша реакция или постъпка от страна на дъщеря ни не е последвала. Така е и до днес. Затова взаимно може би нямаме нужда да си спомняме за този момент. Може би така ни е отредено, да бъдем голямо, задружно семейство и факторите на наследственост, среда и възпитание са се допълвали взаимно.

В момента Деси е щастливо омъжена и майка на 6 годишен син.

Втората ми дъщеря Милена също е щастливо омъжена и майка на двама сина на 5 и 3 години.

Внуците от втората ми дъщеря са осиновени. Милена не допусна моята грешка. Не каза твърде късно на децата си за това. Те знаят, че една майка ги е родила, но че тяхната майка е мама Мили

Валя още не е омъжена. Много обича и се гордее с племенниците си. Те също я обожават.

Ние сме едно голямо и щастливо семейство. Дай боже всекиму.