„…. осиновеното дете приема своите родители така, както те го приемат…”

Франсоаз Долто е сред всепризнатите светила на съвременната психоанализа. Нейните многобройни трудове върху психиката и подсъзнанието на детето са вече научна класика. А книгата й „Когато се появи детето”  е настолно четиво за милиони родители в целия свят.Създадена на основата на прочутото й предаване по Радио Франс, претърпяла няколко издание във Франция, книгата съдържа отговорите на практически всички поставяни от хиляди родители въпроси за психическото развитие на децата, за отношенията с тях от раждането до зрелостта.

Предоставяме Ви откъси от книгата, касаещи темата за осиновяването:

Да поговорим малко за осиновените деца и за родителите осиновители. Една жена е осиновила две деца – първото е вече на девет години, а второто, за което се отнасят въпросите й, е виетнамче, пристигнало във Франция на шест месеца и половина през април 1975г. То малко е уплашило новата си майка с гърчове и даже припадъци при най – малкото недоволство. Получавало ги между шест месеца и половина и девет месеца – например, когато биберонът свършвал, детето получавало силни спазми. Има ли някакво обяснение?

Да.Детето е травматизирано от самите причини за осиновяването му. Било е кърмаче по време на война, отделили са го изведнъж от майка му, около него е гърмяло сражение и малкият помни всичко това. Никак не се учудвам, детето на шест месеца е вече голямо бебе, то познава добре мириса на майка си, звука на гласа й, думи на виетнамски. Всичко това е било разрушено, ако не от смъртта на майка му, със сигурност от заминаването му за Франция. Естествено то е намерило екзистенциална сигурност за тялото си, но неговата символична личност е била изградена съвсем другояче и е останала блокирана от този разрив. Като е пристигнало със самолет то е „изживяло” второ раждане, останал му е спомен за „удълженвътрешноутробен живот” и за прекъсване, което се е превърнало в силно травматизиращо второ раждане. Не бих се учудила, ако изостава малко в развитието си. Било е пресадено,както казваме за растенията, в друга почва. Сега е необходимо да мине през тези пристъпи, абсолютно необходимо е. Тези пристъпи на гняв, тези спазми са начин да изживее отново, за да ги обезсили, следите от драматичните събития, през които е минало.

Сега то е на две години, но още не иска да се пази чисто. Когато майка му го преобува не дава да му свалят изцапаните пелени, сякаш разбира, че му принадлежат и не иска да ги загуби, защото му напомнят живота с виетнамските му родители преди да го изтръгнат от него.

Точно така. В телесните му потребности се запазва споменът за стремежа към първата му майка отпреди да навърши шест месеца. В тялото му. А в символичния си живот на френски то още не е навършило две години. Може да се каже, че още няма и осемнадесет месеца, защото му е било необходимо време, за да започне да разбира новия език, да се приспособи и да приеме новите си родители – трябвали са му най – малко три, четири или пет месеца. Така че, това две годишно дете трябва да се смята за по – малко с девет месеца, а дори и с една година, въпреки четялото му е „по – възрастно”. От гледна точка на езика – а като казвам език имам предвид не само „думите”, а и способността му да показва привързаност – тое поне с девет месеца по – малко.

Сега въпросът за гневните изблици… Малкият е преживял през първите месеци от живота си ужасяваща драма, може би е имало и дни, в които не са го хранили.Войната е в него и изблиците на гняв са начин да намери отново себе си от времетокогато е бил с родната си майка. Как може да му помогне втората му майка? Като му обясни, че вече е достатъчно голям, за да разбира френски, че когато е бил малък родните му майка и татко са били на война и са умрели или изчезнали и затова него са го довели във Франция и тук е намерил ново семейство.Дори и да изглежда, че не разбира, ако обяснението му се повтори повече пъти,той ще го чуе и то поне ще придаде смисъл на гневните му изблици. Излишно е майката да се ядосва, когато той е нервен. Може да му каже: „Да, разбирам,когато си бил малък около тебе е имало война и тази война е още в тебе. Трябва да я изразиш.”

Това момченце се държи доста странно, когато ядоса майка си и тя иска да го напляска – то се смее. Тя „има чувството, че наказанието се плъзга по него”

Не е вярно. Смехът кара родителите да мислят, че „всичко се плъзга по него”. Но не е така. То живее в силно нервно напрежение – понякога смехът и плачът могат да са едно и също нещо. Те са само израз на напрежението му. То е много напрегнато и го изразява по този начин, вероятно, защото е много гордо. Не трябва в никакъв случай да се унижава. По – добре е, ако е ядосано да се отведе в другата стая и да му се говори тихо и спокойно. А когато се успокои, да му се разкаже онова, което казах.

 Така ли трябва да се постъпва в такива случаи? Да се разговаря с децата, да им се обяснява предишното им положение?

Да,винаги. Да им се повтарят думи като – родни майка и баща, друга страна, друго място, друга къща. Много семейства осиновители се учудват, че децата им не се стремят към възрастните, но са щастливи, ако наоколо им шават и лазят пет –шест деца. Обикновено е така, ако детето е било в заведение, където всеки от няколкото възрастни се грижи за повече деца. Те не изпитват нужда от нежности.Може да се каже, че се е създал навик или, че преживяното през първите месеци се запечатва като познат и сигурен начин на живот, записан в паметта като на магнетофонна лента. Това може да се прояви и по приемлив, и по неприемлив за родителите начин, дори и в донякъде странно поведение. Мисля, че децата по –лесно ще намерят сами отговора, ако родителите им го казват с думи. По –нататък всичко се оправя, защото осиновеното дете приема своите родители така, както те го приемат.

***

Ето едно писмо от Швейцария, от жена, която е осиновила момиченце. Преди това майката е живяла в немскоговоряща среда.Въпросната майка говори френски. Тя се безпокои дали идването в среда наговорещи френски не е шокирало детето. Уточнявам, че тя е осиновила детето на двумесечна възраст,  а сега то е на пет или шест месеца. Ето и точния въпрос на майката: Може ли това, което е преживяно от детето  in utero и през първите два месеца от живота му, да се прояви отново един ден? Как да му кажа и най – вече кога да му кажа, че е осиновено?

 –           Казва ли се на каква възраст е детето сега?

–           На шест месеца.

Тогава тук има няколко въпроса. Най – напред: на каква възраст да се каже на детето,че е осиновено? Смятам, че този въпрос не е правилен, в смисъл, че това не трябва въобще да се крие. Приятелките на майката знаят, че детето е осиновено,знае разбира се и бащата – предполагам, че има и баща осиновител. Мисля, че важното е майката често да казва пред околните или на приятелките си: „Какво щастие е, че взехме малката, защото не можехме да имаме деца”, или „аз не можех да износя дете”. Казва се „да износя детето”, нали? Малката ще чуе. И когато попита като всички деца: „Къде съм била преди да се родя?” – децата задават този въпрос към три години – тогава ще бъде много просто да се отговори: „Ами ти знаеш. Аз винаги казвам, че не съм те износила. Ти си имаш майка, която те е заченала с един мъж, когото е обичала, ти си пораснала в корема й и тя те е родила. Това е родната ти майка. Тя те е създала много красива, но не е можела да те остави при себе си. Затова тя потърси майка и татко, които да могат да те възпитат и бяхме избрани ние.”

Или:„Търсихме бебе, за които родните му майка и баща не могат да се грижат.”

Ето думите, които трябва да се употребяват винаги: „Родни майка и баща”. „Ние искахме да осиновим момиченце, казаха ни, че ти си без родители и така дойдохме да те вземем.” Тя ще попита: „Ама откъде?”. Тогава може да й се каже – от това място, от този град. Тя ще задава този въпрос много пъти през живота си. Всеки път тази истина ще се казва с думи, които са все по – разбираеми за детето,всеки път да му се казва, че „родната му майка” го е обичала много. Винаги трябва да му се казва това, особено ако е момиче, защото са възможни много тежки последствия, ако момичето расте с майка, за която чувства или знае, че е стерилна. Тези момичета се развиват с (неосъзната) бъдеща стерилност. Или,отговорът идва сам – никога не трябва да се крие истината. „Значи аз не съм като другите? – може да попита детето – Ти си като нас. Ние сме твои родители,а ти си наше осиновено дете А това значи избрано дете.

 Тази майка се тревожи, защото „когато дъщеря ми пристигна от една немска провинция, всички съседи бяха в течение. Децата, с които скоро ще започне да си играе…”

Всички знаят.

Всички знаят, а тя иска да й каже първа. Значи според Вас може да й каже много рано?

 Много рано. Тя несъмнено ще чуе думата „осиновен” или „осиновяване”. Осиновен?Осиновяване? Тя ще попита какво означават тези думи, но родителите могат да изпреварят „разкритието”,  като й кажат по повод бременността на някоя позната жена или на новородено бебе. Друг начин детето да разбере какво е осиновяване е историята за птиците – яйцето и кокошката. Една кокошка снася яйцата, а ги мъти друга кокошка. Коя е истинската майка? Има много истински майки. Има родна майка и майка, която те отглежда.

Сега другият въпрос, за немския език. Разбира се, детето, което е износено и е живяло два месеца сред говорещи немски, е чуло немски фонеми, те остават в дълбокото му подсъзнание. Това няма никакво значение. Не е вредно. Единственото, което може да се случи е то по – късно да прояви склонност към немския език. Тогава може да се каже: „Не е никак чудно, защото родната ти майка, а може би и родният ти баща бяха немски швейцарци. Слушала си да се говори на немски в корема на майка си и още два месеца след това.”