Кога и как да говорим за осиновяването с детето на възраст от 6 до 8 години?

предоставено от Фондация за осиновени и осиновители „Палечка“

На тази възраст децата тръгват на училище. Учители и връстници започват да оказват въздействие върху светогледа и себепредставата им. Животът ги изправя пред предизвикателството на новите им роли – ученик, съученик, приятел, а основният въпрос, който изниква в главиците им е „Къде е моето място в този свят?”

Много важно е децата на този етап от израстването им да изградят подходящо за възрастта им разбиране за причините, поради които биологичните родители не са имали възможност да се грижат за тях. Във фантазиите си те може да асоциират осиновяването от своето семейство с „отхвърляне” от биологичното си семейство. В немалко случаи осиновените деца предполагат, че сигурно са били лоши бебета и затова майките им са ги изоставили. Ако родителите забележат, че детето има такива погрешни представи, е добре да ги коригират: „Всички бебета са мили и добри. Ето например, нали се сещаш за Галя, бебето на леля ти Катя. И за бебето на братовчедка ми. Няма лоши бебета, всичките са малки, красиви и добри. Ти нищо не си направила, което да е накарало биологичната ти майка да планира да те даде за осиновяване. Просто самата тя не е можела да се грижи за теб.”
Ако от рано сте започнали да говорите за осиновяването по любящ начин, ще бъдете подготвени за този етап, но въпросите, на които ще отговаряте, ще бъдат вече по-директни. Отговорите е добре да бъдат искрени. Нека тези разговори се провеждат в атмосфера на сигурност, закрила и обич – важно е детето нееднократно да чува и усеща, че вие винаги ще бъдете до него, ще се грижите за него и че осиновяването е завинаги! Това послание е необходимо сега много повече от всякога!
Не трябва да пренебрегваме страховете, които се прокрадват в детските главички на тази възраст. Малчуганите вече виждат, че биха били страшно безпомощни, ако родителите им случайно починат и представата за това ги плаши ужасно. Страховете от отвличане може да разкриват по-дълбокия и често несъзнаван страх, че са били отвлечени от биологичните си родители. Ами ако някой ги отвлече от осиновителите им и този път? Родителите могат да уталожат тревожността на децата си, като ги уверят нееднократно, че никой няма да ги отнеме от тях.
За да се защитят от новите осъзнавания за семейната си ситуация, както и за да успеят да смелят фактите около осиновяването си, децата често прибягват до стратегията на фантазирането и подмяната на реалността. Като си представят, че биологичната им майка е била принцеса, която ги е заченала с любов, но зъл магьосник ги е разделил, децата се опитват да се справят с реалност, за която още не са готови. Затова пък родителите им не би трябвало директно да опровергават детската фантазия – тя играе важна роля в развитието им.
На възраст 6-8 години децата вече мислят по-абстрактно и по-екзистенциални въпроси занимават съзнанията им – например „Кой съм аз и по какъв начин се различавам от родителите ми? А по какво си приличам с тях, какво ме свързва с това семейство?” Разговорите за биологичната майка трябва да бъдат спокойни и позволени. Ако осиновителите не знаят нищо определено за нея, нека поиграят с децата си на отгатване как би могла да изглежда тя – „Биологичната ти майка сигурно е красива жена”.
В предучилищна възраст децата възприемат осиновяването като нещо, което ги прави специални, но в училищна възраст „специален” вече се превръща в „различен” – малко по малко осъзнават, че повечето им съученици живеят с биологичните си родители, а собствените им биологични родители са направили избора да не се грижат да тях.
Родителите е добре да са приели и разрешили в себе си противоречивите емоции, свързани с осиновяването и загубите, с които е натоварена тази ситуация, за да понесат амбивалентността и сложните реакции на осиновените си деца, съпътстващи тези тежки прозрения. Важно е детето да може да изстрада своите загуби и родителите да валидизират чувствата му: „Виждам, че си тъжен. Всеки човек се чувства тъжен, когато загуби нещо или някого. Имаш право да си гневен, но не е правилно да удряш сестра си.”
Обикновено децата на 6-8-годишна възраст започват да осъзнават, че повечето им приятелчета не са осиновени, а са израснали в биологическите си семейства. Освен това, не забравяйте, че вашето осиновено дете съвсем не е единственото, което се адаптира и започва да наостря любопитни очи и уши към околните. Съучениците му също ще са склонни да проявяват жив интерес към историята, живота и семейството му. Ще му задават директни и нетактични въпроси, но колкото по-подготвено е осиновеното дете, толкова по-добре.
Родителите на осиновените деца могат да ги научат, че разполагат с различни възможни варианти за справяне, когато техните приятелчета и съученици започнат да ги разпитват защо „истинската” им майка ги е изоставила. Нека децата знаят, че сами избират с кого да споделят лична информация и затова винаги имат три опции: да отговорят на въпроса – например, „Биологичната ми майка не е имала възможност да се грижи за мен”; да игнорират и да не отговорят, като променят темата на разговор; да изтъкнат, че това е личен въпрос.
Родителите и учителите биха могли да помогнат на осиновените деца в училище, като се опитат да създадат по-позитивна среда, осъзнатост и отношение към темата за осиновяването чрез иницииране на разговори в час, в които се насърчава толерантността към различията и се набляга на разнообразните начини за изграждане на любящо семейство. Провеждането на обучения и тренинги в училище от специалисти в областта на осиновяването ще запознаят учителите със специфичните нужди на осиновените деца, както и с подходите към тях в образователния и възпитателния процес.
Повишената обществена култура по отношение на осиновяването особено в сферите на работа с деца, образованието, здравеопазването и помагащите професии ще създаде мрежа от подкрепа и взаимопомощ за всички участници в осиновителската ситуация. С порастването на децата тя става все по-необходима.
Автор: Милена Вълканова