„Искам да съм бил в твоето коремче“ Осиновяването – една особена съдба.
„Искам да съм бил в твоето коремче“ Осиновяването – една особена съдба.
20.08.2015 Коментарите са изключени за „Искам да съм бил в твоето коремче“ Осиновяването – една особена съдба.Ирмела Виеманн придружава от 25 години семейства по този път и описва, защо откритото и честно отношение към факта на осиновяването е толкова важен.
Пет годишния Ян често казва на майка си: „Искам да съм бил в твоето коремче”. Майка му отговаря: „И аз бих предпочела да си бил в коремчето ми”. Тогава Ян ляга върху корема и, тя намята едно одеяло и Ян изпълзява изпод одеялото. Сега вече си ме родила, заявява той.
Чрез играта си Ян съобщава: „Не желая да съм дете – изключение, искам да принадлежа на родителите си както останалите деца”. Неговата игра намира положително ехо и при майката. Вероятно Ян чувства, че осиновителите му дълго време са желали собствено дете. Вероятно дори с играта на раждане той подсъзнателно се старае да намали старата мъка на родителите си от това, че не са родили дете. Неговото подсъзнание задава въпроси: „Мога ли всъщност като прието в семейството дете да направя родителите си доволни? Приличам ли на тяхното желано дете?” И ако [Ян] беше роден от неговата „духовна (емоционална) майка”, нямаше да се налага да си задава болезнени въпроси като: „Защо моята първа майка не ме е искала? Защо ме е оставила? Да неби нещо в мене да не е в ред? А дали първите ми родители не са лоши хора? И аз като част от тях вероятно също съм лош”.
Въпреки голямата си чувствителност (емпатия, съпричастие) майката на Ян неумишлено и неосъзнато му предава посланието: „Според мене не е хубаво, че си растял в корема на първата си майка”. Тя окуражава Ян в това да приема осиновяването си като недостатък, като дефицит. Една насърчаваща реакция в случая би била: „Ян, такъв, какъвто си станал чрез първите си родители, точно такъв те искам и такъв те обичам. Ако беше раснал в моето коремче, нямаше да си този Ян, който си. А сега си неразделна част от моето сърце”.Да дадем на биологичното семейство място в емоционален план.
Когато осиновителите говорят с децата си за техния произход, всъщност става дума за много фини нюанси. Дори и дете, което е осиновено през първите дни от живота си, има две семейства: Осиновителите, чиито дете то се чувства, към които принадлежи и биологичното семейство, към което изпитва любопитство и интерес, но към което няма изградена реална връзка родители-дете. Осиновените деца се чувстват пълноценни и емоцинално завършени само тогава, когато семейството, от което произхождат, получи своето място в техния актуален живот. Това би могло да бъде една снимка в семейния ви албум. И ако няма такава снимка, на нейно място може да се сложи нарисуван образ или да се направи цял албум с рисунки. Също обяснението: „Твоята първа майка не е могла да е всеки ден до тебе, но се е погрижила добре за тебе, като те е поверила на нас” е един от изобретателните начини да се даде едно видимо място на биологичното семейство.
Определящи са вътрешните настройки на осиновителите към биологичното семейство. Успяват ли да признаят емоционално, че семейството, от което произхожда детето им, има място в живота му. И могат ли да понесат, че няма да могат никога да отнемат напълно болката на детето си от това, че е било разделено от биологичните си родители, че детето им отново и отново ще има нужда от успокоение и съпричастие. Това предизвикателство не е за подценяване. Подобни въпроси също трябва да бъдат обмисляни от бъдещите осиновители.
Чрез играта си Ян съобщава: „Не желая да съм дете – изключение, искам да принадлежа на родителите си както останалите деца”. Неговата игра намира положително ехо и при майката. Вероятно Ян чувства, че осиновителите му дълго време са желали собствено дете. Вероятно дори с играта на раждане той подсъзнателно се старае да намали старата мъка на родителите си от това, че не са родили дете. Неговото подсъзнание задава въпроси: „Мога ли всъщност като прието в семейството дете да направя родителите си доволни? Приличам ли на тяхното желано дете?” И ако [Ян] беше роден от неговата „духовна (емоционална) майка”, нямаше да се налага да си задава болезнени въпроси като: „Защо моята първа майка не ме е искала? Защо ме е оставила? Да неби нещо в мене да не е в ред? А дали първите ми родители не са лоши хора? И аз като част от тях вероятно също съм лош”.
Въпреки голямата си чувствителност (емпатия, съпричастие) майката на Ян неумишлено и неосъзнато му предава посланието: „Според мене не е хубаво, че си растял в корема на първата си майка”. Тя окуражава Ян в това да приема осиновяването си като недостатък, като дефицит. Една насърчаваща реакция в случая би била: „Ян, такъв, какъвто си станал чрез първите си родители, точно такъв те искам и такъв те обичам. Ако беше раснал в моето коремче, нямаше да си този Ян, който си. А сега си неразделна част от моето сърце”.Да дадем на биологичното семейство място в емоционален план.
Когато осиновителите говорят с децата си за техния произход, всъщност става дума за много фини нюанси. Дори и дете, което е осиновено през първите дни от живота си, има две семейства: Осиновителите, чиито дете то се чувства, към които принадлежи и биологичното семейство, към което изпитва любопитство и интерес, но към което няма изградена реална връзка родители-дете. Осиновените деца се чувстват пълноценни и емоцинално завършени само тогава, когато семейството, от което произхождат, получи своето място в техния актуален живот. Това би могло да бъде една снимка в семейния ви албум. И ако няма такава снимка, на нейно място може да се сложи нарисуван образ или да се направи цял албум с рисунки. Също обяснението: „Твоята първа майка не е могла да е всеки ден до тебе, но се е погрижила добре за тебе, като те е поверила на нас” е един от изобретателните начини да се даде едно видимо място на биологичното семейство.
Определящи са вътрешните настройки на осиновителите към биологичното семейство. Успяват ли да признаят емоционално, че семейството, от което произхожда детето им, има място в живота му. И могат ли да понесат, че няма да могат никога да отнемат напълно болката на детето си от това, че е било разделено от биологичните си родители, че детето им отново и отново ще има нужда от успокоение и съпричастие. Това предизвикателство не е за подценяване. Подобни въпроси също трябва да бъдат обмисляни от бъдещите осиновители.
Защо децата трябва да са информирани (просветени в) за тяхното осиновяване.
Някои осиновители вярват, че чрез премълчаване на истината биха могли да предпазят децата си от болката и тъгата. Но ако осиновяването се скрие от детето, така мещо стои между родителите и детето. В страни от детето би могла да се пази информация, но не и чувства и атмосфера. По правило за осиновяването знаят баби, роднини, съседи. Децата чувстват и често знаят, че нещо се крие от тях. Ако разберат от трети за осиновяването, тогава доверието и отношенията с родителите се разклащат за дълъг период от време. Ако детето е от „третия свят” [между другото, това е термин, който в Германия се счита за особено некоректен] или осиновено на по-късна възраст, така или иначе е невъзможно да се крие…
Не е лесно да се представи на детето неговата история отрано и с любов. Най-добре е, децата да получават още от млади децата своята старателно документирана биография. Към това се отнася информация за евентуални биологични братя и сестри, пълни имена на родителите, място на раждане и причините, поради които биологичните родители не са могли да задържат децата си. По този начин децата получават възможността да се изправят пред реалността и да растат с нея.
Колкото и естествено родителите да се чувстват едно семейство с децата си, те трябва да внимават, темата за осиновяването да не се (за)губи отново през годините. Един подходящ ритуал за това е отпразнуването на деня на пристигане на детето у дома. На този ден се припомня житейската история и се обсъжда отново.Особеност: Развитие на идентичността (самоличността?).
Развитие на идентичността означава да открием кои сме, откъде идваме, с кого съвпадаме. За повечето деца е много важно, дали приличат физически на родителите си и кои техни качества наподобяват. Те се определят като част от родителите си. Децата като млади вземат родителите си за пример, а по-късно искат да се разграничат ясно от тях. Тези стъпки се удават само, ако развитието на идентичността се подкрепя и поощрява.
Осиновените деца желаят да бъдат като осиновителите си. В същото време те се определят неосъзнато, понякога съвсем открито, като деца на родителите по произход. Емоционалните сигнали към тези [БР] въздействат върху вътрешния образ на биологичните родители, който децата носят в себе си. А този вътрешен образ дава отпечатък върху идентичността на детето. Когато осиновителите оценяват отрицателно биологичните родители и не могат да видят в тях добри страни, някои деца поради подсъзнателно отъждествяване възпроизвеждат отново и отново предполагаемото отрицателно поведение на техните биологични родители, особено в юношеска възраст.
Някои осиновители вярват, че чрез премълчаване на истината биха могли да предпазят децата си от болката и тъгата. Но ако осиновяването се скрие от детето, така мещо стои между родителите и детето. В страни от детето би могла да се пази информация, но не и чувства и атмосфера. По правило за осиновяването знаят баби, роднини, съседи. Децата чувстват и често знаят, че нещо се крие от тях. Ако разберат от трети за осиновяването, тогава доверието и отношенията с родителите се разклащат за дълъг период от време. Ако детето е от „третия свят” [между другото, това е термин, който в Германия се счита за особено некоректен] или осиновено на по-късна възраст, така или иначе е невъзможно да се крие…
Не е лесно да се представи на детето неговата история отрано и с любов. Най-добре е, децата да получават още от млади децата своята старателно документирана биография. Към това се отнася информация за евентуални биологични братя и сестри, пълни имена на родителите, място на раждане и причините, поради които биологичните родители не са могли да задържат децата си. По този начин децата получават възможността да се изправят пред реалността и да растат с нея.
Колкото и естествено родителите да се чувстват едно семейство с децата си, те трябва да внимават, темата за осиновяването да не се (за)губи отново през годините. Един подходящ ритуал за това е отпразнуването на деня на пристигане на детето у дома. На този ден се припомня житейската история и се обсъжда отново.Особеност: Развитие на идентичността (самоличността?).
Развитие на идентичността означава да открием кои сме, откъде идваме, с кого съвпадаме. За повечето деца е много важно, дали приличат физически на родителите си и кои техни качества наподобяват. Те се определят като част от родителите си. Децата като млади вземат родителите си за пример, а по-късно искат да се разграничат ясно от тях. Тези стъпки се удават само, ако развитието на идентичността се подкрепя и поощрява.
Осиновените деца желаят да бъдат като осиновителите си. В същото време те се определят неосъзнато, понякога съвсем открито, като деца на родителите по произход. Емоционалните сигнали към тези [БР] въздействат върху вътрешния образ на биологичните родители, който децата носят в себе си. А този вътрешен образ дава отпечатък върху идентичността на детето. Когато осиновителите оценяват отрицателно биологичните родители и не могат да видят в тях добри страни, някои деца поради подсъзнателно отъждествяване възпроизвеждат отново и отново предполагаемото отрицателно поведение на техните биологични родители, особено в юношеска възраст.
Понякога някои родители по произход поради тежък старт в живота не са били в състояние да сторят правилното за децата си. В тези случаи се допуска съвсем внимателно дозирано изказване на негативното, тъй като те [децата] така или иначе са го преживели. Същевременно с това те се нуждаят от успокоение и помощ, за да не виждат биологичните си родители основно в негативна светлина. Това изисква от осиновителите интензивни процеси на скърбене и помирение. Само, ако осиновителите могат да покажат на детето си и добри страни на биологичните родители, то ще се чувства стойностно.
Допълнителна литература:
- Regula Bott (Hrsg.): Adoptierte suchen ihre Herkunft, Vandenh. u. R. 1995 [Осиновени търсят своя произход]
- Claudia Guderian: Wo komm ich eigentlich her? Herder 1994 [Откъде съм всъщност?]
- Tony Ryan, Roger Walker: Wo gehöre ich hin? Biografiearbeit mit Kindern und Jugendlichen, Beltz 1997 [На кого принадлежа? Биографична работа с деца и младежи]
- Irmela Wiemann: Pflege- und Adoptivkinder, Familienbeispiele, Informationen, Konfliktlösungen, Rowohlt, 6. Auflage 2000 [Приемни- и осиновени деца, семейни примери, информация и решения на конфликти]
- dies.: Ratgeber Adoptivkinder, Erfahrungen, Hilfen, Perspektiven, Rowohlt, 4. Auflage, 2001 [Съветник осиновени деца, опит, помощи, перспективи]
- dies.: Wie viel Wahrheit braucht mein Kind? Rowohlt 2001 [От колко истина се нуждае детето ми?]
ЗА ДЕЦА:
- Kirsten Boie: Paule ist ein Glücksgriff, Oettinger 1985 [Пауле е късмет]
- C. B. Christiansen: Ich seh den Mond, Erika Klopp Verlag 1996 [Виждам луната]
- Jamie Lee Curtis: Erzähl noch mal, wie wir eine Familie wurden, Edition Riesen-rad 2000 [Разкажи още веднъж, как станахме семейство]
- Tineke Hendriks: Das Haus mit dem blauen Dach, Urachhaus 1996 [Къщата със синия покрив]
ИЗ: „Игра и учене”, Брой 07/2002, Издателство Велбер, 79020
Фрайбург(spielen und lernen, Heft 07/2002, Velber im OZ Verlag, 79020 Freiburg)
Фрайбург(spielen und lernen, Heft 07/2002, Velber im OZ Verlag, 79020 Freiburg)