Дора Прангаджийска пред в. Дневник: Трябва да насърчаваме децата да бъдат самостоятелни

В интервю за в. Дневник Дора Прангаджийска, психотерапевт и член на Българска асоциация „Осиновени и осиновители“, говори за детската самостоятелност и ролята на родителите в този изключително важен процес: 

Въпросът за възпитанието и отношенията родител – дете е тема, която набира популярност и силно ангажира българския родител. Като един от посланиците на популярната онлайн кампания за самостоятелността на децата, Дора Прангаджийска отговори на въпросите за това какви са предизвикателствата за родителите и как да научим децата да бъдат уверени и самостоятелни.

Г-жо Прангаджийска, разкажете ни за модела на самостоятелността? Защо го подкрепяте?

Формирането на самостоятелност е един изключително важен процес в развитието на детето, защото, усвоявайки това умение, малкият човек постепенно се превръща във вярващ в себе си, инициативен, себезаявяващ се и отстояващ границите си възрастен. Важно е да се говори и да се стимулира пътят към самостоятелност, защото българинът в голямата си част е невярващ в себе си. Вярванията ни в недалечното минало ни учеха да сме по-скоро функция на другия и потискаха индивидуалността.

До каква степен моделът на самостоятелност е приложим в България?

Смятам, че може да бъде все по-приложим. Да, дори и сега нерядко мама присъства в живота на 30–40-годишното си „дете“ с доста преувеличена грижа към него. Но това в някакъв момент е добре да се промени и смятам, че съвременната майка гледа в тази посока. Тя пътува, чете, интересува се. Доскоро на детето се гледаше като на човек без мнение и позиция, който трябва да следва съветите и решенията на авторитета мама и в бъдеще този възрастен продължава да търси авторитети, защото не вярва в себе си. Днешният родител обаче е все по-модерен и осъзнат – насърчава детето, изслушва го, приема мнението му. Може би е и резултат от това, че той самият е бил ощетен в тази посока… Важното е, че тази тенденция съществува.

В кои ситуации е добре да даваме повече самостоятелност на детето и в кои – не?

Няма унифицирана формула за това. На този въпрос има отговор само родителят, защото всяко дете е индивидуалност, всяко взаимоотношение е различно, всяка ситуация е уникална. Прави ми впечатление, че днешният родител по-скоро се доверява на написаното, отколкото на интуицията си. Тогава може да се запита „Дали аз самият съм достатъчно самостоятелен и вярващ в себе си, за да знам доколко да дам самостоятелност?“.

Може да даваме повече самостоятелност, когато ситуациите не касаят здравето и безопасността на детето. Не казвам стерилни ситуации – напротив, детето трябва да се научи и да пада, и да се изправя след това. Важното е да се опитва и да бъде насърчавано в опитите си.

Какви грешки може да допусне родителят по пътя на самостоятелността на детето?

Доста са, за съжаление. Като се започне от критиката, а не насърчаването, свръхпротективността от страна на мама. Понякога самият родител е несамостоятелен, вкопчващ се в детето и партньора, нерядко инфантилен, който се сърди и цупи. Аз лично много говоря за саможертвения родител, който е превърнал детето в смисъл на живота си. Без да осъзнава, той вече превръща детето в несамостоятелно, защото в него се създават очаквания „Както мама се грижи за мен, така и аз трябва да се погрижа за нея“. И това понякога продължава цял живот. Не можете да си представите колко неосъзнати и за двете страни окови създава една такава любов. Огромна грешка прави и властната мама, която дава послание, че тя знае отговорите на всичко, че решенията са в нейните ръце, че тя определя правилата, че нейното мнение е най-доброто. Всички сме чували израза „Правя го за твое добро“. И понякога цял живот едно такова потиснато непораснало дете мълчи и понася критиките на авторитетите около себе си, вярвайки, че те го правят „за негово добро“.

Какво отличава самостоятелното дете от несамостоятелното?

Самостоятелното дете вярва в себе си и възможностите си. То не се страхува от падането, защото знае, че след това може да се изправи и дори да го боли, това е част от израстването. Поема инициатива, умее да се бори. Самостоятелното дете може да взима решения и да отстоява позицията си. То може да поставя граници, както и да се съобразява с границите на другия. Несамостоятелното дете е плахо и невярващо, че може. Разбира се, в нас живеят и двата аспекта и това, че не е самостоятелно, не е диагноза. Никога не е късно детето да тръгне по пътя на самостоятелността. Природата го е подготвила за това. Единственото условие е мама да е осъзната за това и да има зрелостта да го пусне.

в. Дневник