професионален път се е срещал с различните измерения на осиновяването.След като прочетох писмата, реших, че не мога да пиша само като професионалист. Бих искала да участвам в дописването на тази книга като психолог, родител и жената Весела Банова.
Затова се обръщам, към всички вас, които сте споделили с кураж и достойнство, личните си преживявания, любов, болка и въпроси в тази книга.
Бих искала да отговоря на Вашата искреност и кураж, споделяйки най-вълнуващите неща, които съм срещнала и научила при срещите си с осиновители и осиновени.
В професионалния си път се срещнах с много осиновени деца. Не можех да си обясня защо за едни от тях осиновяването е щастливо събитие, а за други – не. Това показваше клиничният ми опит с децата от Домовете “Майка и дете”. За щастие през 1998 г. започна един френско-български обучителен проект, който се казваше “Да растеш без родители”, защото беше насочен към екипи, работещи в бившите домове “Майка и дете”, които сега се наричат Домове за медико-социални грижи. Този проект продължи до 2004 г. и от френска страна за всеки модул от програмата идваха психолози и психоаналитици от Интердисциплинарен център за детето в Бордо, чиято работа е ориентирана от учението на Жак Лакан . Работата с моите френски колеги ми помогна да видя събитието осиновяване от друга гледна точка: от гледната точка на среща между дете и родители. Това е важно, защото една среща може да бъде щастлива, а може и да се провали, ако този, когото срещаме не се окаже на висотата на нашите очаквания например.
Разглеждането на осиновяването като среща постепенно ми помогна да разбуля много митове и фантазии, напластени както в моето, така и в общественото съзнание. Може би най-голямата част от тях са свързани с така наречената “тайна на осиновяването”.
Има ли всъщност тайна на осиновяването?
От осиновените деца съм научила, изключително много, за което съм им благодарна. Повечето от тези деца като че ли бяха осиновили своите родители. Но най-невероятното, на което всеки път се натъквах е, че всяко от тях, носеше несъзнавано познание за своя произход и съдба. Дори осиновителите грижливо да пазеха тайната на осиновяването и никога дума да не бяха изрекли за това откъде идва детето. Едно шест годишно осиновено момиченце си беше измислило приказка, в която едни фалшиви родители го бяха откраднали от истинските му родители и то беше избягало в гората, където живееше като Маугли. Осиновителите на това дете никога не бяха споменавали дума за дома, от който са го взели и за осиновяването, разчитайки, че е било малко бебе и няма никакви спомени.
Друго осиновено момченце на почти същата възраст упорито питаше майка си как го е носела в своето коремче? Това дете беше осиновено на над 3 годишна възраст и дори много добре помнеше и познаваше дома, в който беше живяло дотогава. За какво питаше това дете? То всъщност се интересуваше от желанието на своята майка да го осинови, проверяваше това желание.
Изобщо, когато детето пита за това откъде идват децата, как се раждат, какво става преди да се родят и пр., те съвсем не очакват да чуят лекции по анатомия и физиология. Нито ги интересуват анатомичните органи на жената и мъжа, нито половия акт, нито акта на раждането. Подобни отговори могат само да ги уплашат. Като случая с едно 2 годишно и половина момченце, което на въпроса си откъде се раждат децата, получава отговор от майка си, че те се раждат от „дупчицата между краката на мама”. Този отговор потриса малкото момче, което избухва в сълзи. „Защо плачеш ?” – го пита майка му. „Защото ме е страх, че ще изтечеш през тази дупчица и ще изчезнеш, мамо-о!” – отговаря ужасеното дете.
Всъщност децата се интересуват от желанието на своите родители, от желанието на своята майка и на своя баща. А това е една загадка за всеки човек, на която той търси отговор през целия си живот. „Какво съм аз за другия и какво иска той от мен?” Тези въпроси нямат отговори и не се задават от децата, за да получат отговори на тях, а за да проверят желанието на родителите. „Откъде идват децата?” – ето един въпрос, който съпътства човечеството откакто то съществува. Този въпрос не може да има отговор, докато субектът, детето, мъжът или жената не се изправи сам пред него. Именно по този начин основателят на психоанализата Зигмунд Фройд въвежда този въпрос, когато казва, че любопитството на детето, свързано с всичко около сексуалността, се провокира и отключва при появата на друго дете или от друго събитие, което променя живота на семейството. “Първият проблем, който занимава детето, това е загадката откъде идват децата?” В една малко по-различна форма това е същата загадка, която сфинксът от Тива поставя на Едип.
Едно малко дете, което си поставя въпроса откъде идват децата, когато му се е родило братче, няма да отговори на този въпрос, ако не се ангажира лично и не вложи интелектуалното си любопитство. И по този начин, за да разбере как се правят децата, то ще изгради връзка, която свързва това интелектуално любопитство и усещанията, които то получава вътре в собственото си тяло. Така че този въпрос откъде идват децата се превръща за субекта в една изгаряща го загадка. Това е въпрос, който се появява в детството и той следва своя път в хода на развитието, успокоявайки се и придобивайки други форми. Този въпрос се активира, когато възрастният трябва самият той да стане майка или баща. Т.е. в момента, в който субектът се оказва свързан с този въпрос лично, защото трябва самият той да му даде отговор.
Ако децата разберат колко безотговорно са постъпили биологичните им родители, те ще бъдат благодарни цял живот на осиновителите си
Много от осиновителите смятат, че ако кажат на децата, че биологичните родители са ги изоставили, поради това, че не са ги искали и не са ги обичали, децата ще им бъдат благодарни, че са ги осиновили и ще ги обичат повече.
Лонгитюдно проучване в Скандинавските страни върху психологичните проблеми и отклоненията в поведението на осиновени деца, което обхваща периода от осиновяването до юношеска възраст показва, че децата, които се развиват добре и имат добра връзка с родителите-осиновители са тези деца, които от самото начало са информирани и са получили уважение от страна на осиновителите към биологичните родители и цялото си минало до момента на осиновяването.
Т.е. това са осиновители, които наистина са успели да окажат гостоприемство на осиновеното от тях дете. Да окажеш гостоприемство, означава да приемеш не само детето, но и неговата история, каквато и да е тя. Това означава също така да се съгласиш, че едно дете може да бъде оставено за осиновяване не само поради безотговорност, но и тъкмо обратното – поради отговорност. Отговорността да му осигуриш по-добър живот.
Друг често срещан страх на осиновителите е, че ако детето научи за биологичните си родители, ще ги напусне и ще тръгне да ги търси.
Отново ще се позова на сериозно изследване, проведено този път в Шотландия, където законът позволява при навършване на пълнолетие децата да получат информация за биологичните си родители. Резултатите от това изследване показват, че тези деца, които предприемат търсене на биологичните си родители се именно тези, при които връзката с осиновителите е била лоша, но най-вече защото произхода им е бил крит или е говорено лошо за биологичните родители.
Подобен е страхът на осиновителите, че през пубертета децата ще тръгнат да търсят биологичните си родители. Бих посъветвала осиновителите да си говорят по-често с други родители, чиито деца са в пубертета. Така ще разберат, че в тази възраст децата си фантазират, че са осиновени. Зад тази фантазия се крие разочарованието от собствените родители и вярването, че те заслужават по-добри родители. А никак не е трудно да разочароваш един тийнейджър особено в днешно време. Най-малкото той сърфира безпроблемно в интернет и познава функции на мобилния ти телефон, за чието съществуване ти дори не подозираш. Така, когато една 12 годишна девойка не престава да повтаря, че е осиновена, майка й непредпазливо й задава въпроса: “А ако наистина беше осиновена, какви родители би си избрала?” Жената разбира се е очаквала да чуе “Разбира се, че вас с татко”. Но уви. Отговорът на момичето гласял: “Родители англичани”.
И така. Няма нито рецепти, нито гаранции за добро родителство. От момента, в който станеш родител, започваш да грешиш. Трудно е да разбереш и да се съгласиш, че детето не ти принадлежи, че то само минава през живота ти. Отначало ти е тъжно, когато се разделяш с омалелите му дрешки и бебешки играчки. След това ти се къса сърцето, че учителките не разбират колко прекрасно, добро и умно е твоето дете. Свива ти се всеки път душата, когато идва обидено или напердашено от другите деца. По-късно с ужас забелязваш, че тялото му нараства несъразмерно, растат му косми, то самото страда и не се харесва. Появяват се първите любови. Твоето пораснало вече дете се среща със сексуалността, а ти като родител пак си изостанал с две обиколки и се чудиш да се радваш ли или да му налагаш санкции и забрани. Животът продължава, тийнейджърът те провокира, изпробва те – дали можеш да бъдеш пристанището, от което да отплува, и където да се върне бързо при първата буря. Един ден той те изненадва като ти казва: “Мамо, знаеш ли, че вече излязох от пубертета? Разбрах го, защото като се погледнах в огледалото тази сутрин, си казах: всъщност ти си хубав.”
Всъщност историята продължава… Тя няма край.
Може би това, което наистина помага е да се научим да слушаме внимателно въпросите на децата и да не бързаме да даваме готови отговори. Може би наистина е по-добре да мислим за детските въпроси като за загадки. Ролята на родителите може би е да отворят пространство, да създадат условия, в които тяхното дете само да намери отговорите на въпросите си. Родителският авторитет не се гради върху бързото даване на готови отговори, а върху уважението, с което се отнасяме към въпросите на детето.
И така, бих искала да завърша с няколко поуки от моята практика, които са и моите послания:
Да се припознаеш като майка или баща не е естествен процес, а много интимен акт на човешкото същество, което води до нещо необратимо – появата на човешки живот.
Няма дете, което не е подходящо за осиновяване. Има деца, които не са готови за среща с осиновители и осиновители, които не са наясно с желанието си за дете – т.е. защо искат да осиновят дете.
Всяко дете може да бъде осиновено от желанието на бъдещите си родители.
Ако са готови за промяна и желаят силно дете, а не „идеалното дете”, кандидатите за осиновители също могат да бъдат осиновени от желанието на детето.
„Най-големият дар за едно дете е да му дадем корени и криле!”