„Не”, отговорила Мария.
„Защо? Как така?”
„Защото коремчето на мама беше болно.”
„Тогава в кое коремче съм била?”
„Била си в друго коремче”.
И тогава Мария започнала да обяснява на Сара как жената, в чието коремче Сара е растяла, не е можела да се грижи за нея, след като я е родила, 
защото е била сама и не е имала пари. Този отговори задоволил Сара за определен момент.
Когато Сара станала на 5 години, Мария решила да й обясни някои факти от живота и й купила книжката „Откъде идвам?”. Сара започвала да плаче всеки път, когато в книжката се стигало до момента на срязване на пъпната връв на бебето.
„Защо плачеш?, питала Мария.
„Защото мама не е можела да ме храни.”
„Защо не е можела да те храни?”
„Защото е била бедна. Защото идвам от бедно семейство. Защото не е имало достатъчно пари да си купи храна”.
Сара е възприела абсолютно буквално историята, която Мария й е разказала и сама, с помощта на фантазията си, е запълвала празнините в личната си история.
През същата година, една жена се усмихнала на Сара в супермаркета. Жената била руса, със сини очи, като Сара и много повече приличала на нея, отколкото майка й, която била с тъмна коса и тъмни очи. Сара изтичала към непознатата жена и я прегърнала. Жената казала на Мария – „Сигурно ме помисли за някой друг”. На път към вкъщи Мария попитала Сара защо е прегърнала тази жена.
„Защото това беше майка ми”, отговорила Сара.
„Какво искаш да кажеш?”
„Знаеш какво искам да кажа – истинската ми майка”.
Мария не могла да каже нищо друго, освен да предупреди Сара да не се хвърля на врата на непознати.
През същата тази година Сара често плачела. Станала агресивна в училище, започнала да удря съучениците си. Един път, когато Мария се опитвала да я успокои, Сара я попитала:
„Откъде идвам аз, мамо?”
И когато Мария за пореден път обяснила, че Сара е била в коремчето на друга жена, Сара казала: „Къде е тя? Искам да я намеря. Не може ли тя да живее с нас?” Чрез всички тези въпроси Сара се опитваше да събере всички заедно, за да може да има пълно семейство и да се чувства цяла.
Мария се опитала да успокои Сара: „Когато пораснеш, ще ти помогна да я намериш. Сега не е моментът.” Сара не повдигнала въпроса отново, но спряла да удря децата в училище. Мария обаче все още се притеснява: „Страх ме е, че Сара ще хареса повече НЕЯ и няма да иска повече да живее с нас”.
Мария изразява страха на толкова много родители с осиновени деца. Но Сара, малкото момиченце, което познава една единствена мама, няма да предпочете другата мама, само защото е растяла в нейното коремче. Тя просто иска да знае повече за тази „друга мама”, може би иска и да я види, но не иска да напусне уютната си детска стая, играчките си, приятелчетата си, а най-малко мама и тати. Осиновителите й са нейните родители, най-малкото защото са били с нея, когато се е разпадала на хиляда парченца… Ако осиновителите разберат това веднъж завинаги, няма да се страхуват да казват на децата си истините за произхода им и да бъдат заедно с тях по пътя към намирането на себе си и постигането на цялостност.“
From “The Journey of The Adopted Self – A Quest For Wholeness”, Betty Lifton
Превод и адаптация: Теодора Танева